Характерна черта на човека е да се заблуждава.

Всички ние, без значение, коефициент на интелигентност, ниво на образование, социално и материално положение, лъжем себе си и това ни харесва.

Защо е така и има ли смисъл да се борим?

Илюзиите са измамни убеждения и идеална представа за самите нас, бутафория, изкривена реалност, която приемаме за истина.

Пречат ни да сме обективни и адекватно да възприемаме това, което се случва около нас.

Заблуждаваме се съвсем искрено, приемаме своите убеждения за единствено възможна истина.

Но дори в този случай те са ни нужни поради лични или социални ползи.

Така, например, жената интуитивно хваща лъжата в думите на своята половинка, но упорито вярва в неговите думи за любов и преданост.

Много хора се заблуждават за своята социална значимост, влагат неумоверни усилия в работата и вярват, че се реализират социално, смятайки се за незаменима част от колектива.

Но възниква ситуация, в която се оказват ненужни.

Или доброволецът внезапно разбира, че доброволчеството е начин да се откъсне от мрачните мисли и потискащото чувство на самота, а не решение на истински проблеми.

Възможно е и да си играем със заблужденията, разбирайки прекрасно, че правим избор в полза на избраната на социална маска или роля.

Така постъпват много политически лидери, строители на финансови пирамиди, псевдодуховни учители и лидери, маркетолози.

Те обещават, успокояват, обещават, докато им е изгодно.

Природа на заблужденията

Искаме или не живеем в свят на заблуждения – за реалността и за самите себе си, за нашите близки, за сферата на духовния опит.
Част от тях получаваме още в детството от своите първи социални учители – родителите и близкото обкръжение.
 
Ти си най-умният/силният/красивият , убеждава ни мама.
 
 
Израстваме, вярвайки си, че сме най-най във всичко.
 
Първото прозрение ни застига, когато попаднем в нова социална група – детска градина или училище.
 
 
Оказва се, че има хора, които са равнодушни, а понякога и враждебно настроени към нас.
 
Освен това, става ясно, че не сме най-умните, способните и талантливи.
 
Често близките ни се опитват да ни помогнат да съхраним представата за себе си, като ни казват, че сме най-добрите.
 
Така постепенно формираме самооценка или адекватна, или занижена, ако психологическата защита не заработи.

Паралелно се формират заблуждения за околните.

В детството сме уверени, че родителите са всесилни, те ще ни защитят, излекуват, ще ни помогнат във всяка една ситуация.

Винаги са прави, защото знаят абсолютно всичко.

И родителите дълго време затвърждават у нас тези заблуждения с благородна цел, желаят да се чувстваме защитени.

Впоследствие към армията на всесилните възрастни се присъединяват учителите.

Илюзиите се разбиват като вълна в скалите, когато се сблъскаме с безсилието, яростта и грешките на възрастните.

А може и да не се случи, тогава ще смятаме, че всички, които са по-старши от нас, с по-висока длъжност, положение, са принципно прави и имат правото да си играят със съдбата ни.

Храним илюзии и по повод отношенията с другите.

Концепцията „живели дълго и щастливо и умрели в един ден“ кара много хора да се задържат при половинка, която не обичат и да си затварят очите пред собствените си страдания.

Със съзряването ние отглеждаме, обичаме и пазим своите заблуждения. Променяме социалните си маски, добросъвестно играем социални роли, стремим се да бъдем и да изглеждаме по-успешни.