Ново проучване на изследователите в Мюнхен комбинира две конкуриращи се класическите теории за оценка, свързани с предишния опит и ролята, която има той в бъдещите ни преценки.

Изследването е публикувано в списание за когнитивните науки.

Благодарение на личната си преценка, всеки човек има собствено усещане за разстояние, обем, яркост или продължителност, а понякога това води до грешна преценка относно визуалната представа за разстояние, обем и мярка.

Опитът, който нараства всеки ден, може да повлияе на оценката ни и да ни обърка. Учените отдавна се занимават с теории, които определят връзката между визуалното измерване и усещане за тежест и реалните размери на предметите. Създадени са теории и закони, които ще ни помогнат да установим каква е причината за погрешното ни усещане.

Може да се твърди, че възприятията на хората имат разделителна способност в диапазона на леките дразнения (като шум, светлина или тежест). Човешкото око обхваща повече детайли при слабо осветените обекти.

Човешкото ухо има способността да разграничи по-прецизно звуковите честоти в нискочестотния диапазон и разликата в гръмкоста на звука, при по-тих динамичен диапазон. Човешкото ухо е устроено по начин, който позволява да се заглуши силният звук (чрез чукчето и наковалнята в средното ухо) и да се предпази слуха от повреда.

Можем ли да измерваме правилно разстоянието и знаем ли какво се случва?

Интересен факт при проучването се оказва, че късите разстояния изглеждат по-дълги, а дългите-по-кратки, отколкото са в действителност. Психолозите наричат ​​това явление право на Виерорд. Независимостта на участващите сензорни системи се предполага, че нашият мозък притежава универсални методи, чрез които поставя оценка на физичните величини. Невролозите от „Bernstein Center Munich“ и „LMU Munich“ разработват теория за нов модел, в който предишния опит играе важна роля.

Стефан Гласауер е един от авторите на изследването, той обяснява, че в основата на идеята са възможностите да се интерпретират и съчетават две на пръв поглед противоречиви класически теории.

Първата теория за оценка е законът на Вебер-Фехнер, който е предложен през 1860 г. Това е емпиричен физиологичен закон, според който големината на усещането за определено дразнение е пропорционално на логаритма на големината на самото дразнение. Вебер извършва опити, свързани с усещането за тежест. Той установява, че ако към един килограм добавим няколко грама, участникът в експеримента не усеща промната. Според него промяната се усеща едва когато видимо се увеличи масата няколко пъти.

Сто години по-късно, Стенли Смит Стивънс въвежда закон и твърди, че е несъвместим с правото на Вебер-Фехнер. Това становище е опровергано, чрез на теоремата на Бейс от класическата теория на вероятностите. Двете теории могат да бъдат интегрирани в един нов модел, според Гласауер.

За разлика от предишните подходи, новият модел на изследователите, в които се взема предвид как предварителни познания засягат личната оценка за големината и тежестта на физични величини. Хората натрупват опит, всяка минута.

Този опит ни позволява да направим преценката си спрямо големината на предметите или дължината на разстоянията. Познанието, което сме натрупали, е основната причина за отклонения или поставяне на грешни оценки. Според Гласауер, подходът има за цел да развие невробиологичните механизми и да подобри оценките.