Българската образователна система определено е под всякаква критика.

Училището – то бива възприето от хората днес като мястото, което би трябвало да развие заложените таланти на учениците си, да им даде поле на изява, да ги научи как да отсяват мислите си, да ги разпределят и насочват, да им покаже върху какво се гради света, да им позволи да се докоснат до самата му основа, да се информират за истинското настояще и минало положение на планетата им, да допринесе за изграждането им като личности, да им помогне да показват правилно способностите си и, разбира се, да насърчи креативното им мислене, което не само че би могло, но и ще промени света един ден.

Защото младото поколение е бъдещето на този свят. От младото поколение зависи качеството на живота. Защото колкото и да бягаме от отговорност, хората сме тези, които градим света. А младите хора – тези, които ще градят бъдещия свят.

А като погледнем по-голямата маса днешни ученици виждаме просто разхайтени деца, вярващи че нищо не е по тяхна вина и че всички са им длъжни. От малки, те са научени че могат да имат всичко, каквото поискат и да, това е така. Но често е била пропусната частта, в която се обяснява какъв е правилния начин.

Именно времето, прекарано в училище е това, което би трябвало да ги научи как да управляват живота си и как да се възползват от всяка възможност пред очите им, стига тя да не накърнява свободния избор на другите, около тях.

Именно времето, прекарано в училище е това, което трябва да стимулира желанието да научиш и видиш повече, да знаеш повече за света, в който живееш, защото знанието се равнява на възможности – за колкото повече неща си информиран, толкова по-голям е шанса да бъдеш привлечен в тях и да можеш да се възползваш пълноценно от тях.

Защото важното е не дали ще правиш еди-кое си нещо, от което не си заинтересован, а да можеш да го правиш.

За жалост обаче, съвременното училище е далеч от този предоставен идеал, от който юношите могат да научат как да се справяме с живота.

Защото какво всъщност се случва в това училище?

Всичко, но не и развитие на мисленето, в повечето случаи. Случват се кавги, случват се драми, случват се скандали. Непрестанно викане, непрестанен спор, непрестанно „защитаване на правата“ – и от двете страни.

Безкрайно дълги уроци и следователно домашни, защото „има план за следване“. От другата страна пък – пълен непукизъм и липса на всякакво възпитание, проява на невероятна арогантност и саркастичност.

Училището си е създало образ на неприятно задължение, което трябва да бъде изпълнено. Уникално скучните задачи, които в повечето случаи не изискват нищо освен зубрене на формули и адски добра памет отегчават ученика до краен предел и не само, че не стимулират мозъчната дейност, но и може да предизвика чисто и просто затъпяване.

Защото ученикът се учи: „това не го знам, има го на предишната страница, просто ще го препиша“ – ей така, наготово. Създава впечатление на детето, че има само един начин да бъде направено нещо – този, който е показан, но не го стимулира да измисли нов.

А детето се учи на мързел. Учи се, че нещо е така, защото е така. Много малко ученици дори се опитват да проявяват креативност не защото не могат, а защото ги мързи. Защото са отегчени до безобразие.

Не бива да обвиняваме обаче и само образователната система – и самите те носят вина. Защото те не избиват това отегчение в разширяване на кръгозора си и иновативност, за която човешкият мозък, като цяло има огромен потенциал – това е вродено на всеки от нас, просто не всеки избира да го развие.

Не, днешните ученици избират варианта на драмите – избират варианта на скандалите, викането, ограничението, неприятностите, мързела – с други думи, лесният вариант.

Но те не се замислят това колко им вреди на самите тях – как при всичките високи децибели организмът се стресира несъзнателно. И преминава в режим на самозащита. Отказва да приеме нова информация, отказва да се усъвършенства.

„Едно си баба знае, едно си бае.“ – често нито учителите, нито учениците са склонни да разберат другата гледна точка. Или ако едните го направят, другите се възползват от този факт и пет пари не дават да променят леко и своята.

Но ако отношението и на ученици, и на учители едни към други се промени училището може да се превърне в място, което наистина да ни помогне да намерим своя път и да допринесем с по нещо за живота на всички ни.

Когато материалът бива предоставен не по сух начин, изискващ чисто и просто научаване на някакви факти и данни, а даващ възможност на всеки да подходи по свой си собствен начин по задачата и когато учениците превъзмогнат мързела си и се мотивират да отделят малко време от деня си, за да изпълнят даденото, нещата биха били доста по-различни.

Защото когато мозъкът е мотивиран, не са нужни дълги часове учене наизуст някакви безкрайно безполезни неща. Нужен е час истинско действие.
И това действие може да е бъдещето ни.