Какво е отношението към тежко и неизлечимо болните? Състрадателно или жестоко

Мария
Написана от Мария октомври 15, 2015 20:46

Какво е отношението към тежко и неизлечимо болните? Състрадателно или жестоко

Всеки ден срещаме поне по един човек, който е нанесъл, или на когото са нанесли, вреда на здравето си/му – сериозна и завинаги.

Без значение дали този човек, за когото става въпрос е старец в инвалидна количка, изключително слабо момиче, с броящи се ребра и издаващи се кости, което видимо страда от анорексия или малко дете с налудничав поглед, родители, държащи го здраво, което не говори, а издава нечленоразделни звуци – аутист.

Непрекъснато подминаваме разни такива хора, непрекъснато ги срещаме по улицата, хвърляме по един любопитен поглед и когато срещнем техния, извъртаме неловко глава, защото се чувстваме неудобно. Неудобно за тях самите.

Чувството, което предизвикват болните до живот е винаги различно. Може да почувстваме отвращение – гледката да е толкова отвратителна или ужасяваща, че да не може да я гледаме.

Може да усетим как в нас напира смях – ако заболяването на човека води до комични ситуации или изглежда по някакъв забавен за нас начин. Подобна реакция предизвикват много хора с наднормено тегло и за тях има измислени какви ли не вицове и обиди.

Те чуват разни насмешливи подхвърляния непрекъснато. Усещат втренчените погледи върху себе си, дори и да се правят, че не го забелязват от срам.

Подобни гледки обаче влияят на самите нас не само по тези начини. Възможно е, когато попаднем на някой, очевидно не в добро здравословно състояние човек, да почувстваме вина – че ние сме здрави, а той не.

Да избегнем разговора с него, защото ни е неловко. Защото не приемаме за нормално да говорим с някого, който не е като нас. Ние, хората, имаме склонността да определяме другите по външния им вид.

И фактът, че този човек, там, не изглежда и сигурно никога няма да изглежда като нас, веднага ни кара да си мислим че липсва равнопоставеност. Рядко се среща да се чувстваме като по-добрите, но никога не усещаме, че общуването бива еднакво, че бива на едно ниво, че бива пълноценно.

И ние избягваме това общуване. Избягваме да го гледаме в очите инвалида, избягваме да чуваме смеха му. Защото не можем да възприемем, че този човек се е приел в състоянието, в което е.

Не можем да си представим как ние бихме живели без една ръка или крак или каквото и да било друго. Не можем да да повярваме, че той се е примирил и си е позволил да се забавлява. Че е позволил на нещастието да не го управлява.

Неудобство. Това е най-често срещаната реакция, която човек изпитва.

Но много от хората са несъобразителни. Те не мислят и не знаят какво, което кажат може да засегне силно болния. Защото често когато видим човек с хранително разстройство, без значение анорексия, булимия или каквото и да било друго, първата ни реакция е:

„О боже, погледни го/я! Колко грозно… не бих могъл/а да живея по този начин, този човек няма ли воля, за бога? Стига се е лигавил, да взима да се оправя! Само драми създава и търси внимание“.

Истината е друга – този човек не се вижда по този начин, както останалите го виждат. Той често дори не знае, че е болен. А когато работим и се появи клиент – майка с дете аутист например.

Детето се върти, неспокойно е, пречи ни да си свършим работата пълноценно с клиента, но на пръв поглед не разбираме, че е със заболяване. Разбираме единствено, че ни пречи. Обръщаме се и злобно се провикваме: „Стига мрънка бе!“.

И тогава майката с насълзени очи обяснява, че детето е с 95% инвалидност и няма как да му се обясни да не мрънка. Тогава чувството на раздразнение се заменя със съжаление. И със срам.

Отношението ни към болните завинаги варира в страшно много степени, но истината е, че нито едно не е правилното. Правилното е нормалното. Човешкото. Това, което бихме имали към всеки друг.

Разбира се, говорим за менталното отношение. Има заболявания, изискващи специални физически грижи, но нищо повече.

Хората трябва да възприемем този факт, за да не нараняваме околните с поведението си. защото не знаеш кое как ще подейства върху човека и какъв ефект ще окаже върху неговата психика.

Дали няма да си причината, поради която той ще развие друго заболяване.
А никой не иска нещо подобно да тежи върху неговата съвест.

Мария
Написана от Мария октомври 15, 2015 20:46
loading...
loading...
loading...
Торбалан - Онлайн магазин за забавни щампи