Защо тревогата се превръща в постоянен спътник в живота на кой на друг, ако не на болшинството от майките, докато техните мъже успяват да запазят спокойствие? Наказание или дар? За това размишлява Лизи Шарп в колонката си в британска медия.

Тя е майка на 2 пораснали деца, едно от което е още тийнейджър. Двете деца се трудят много, но, както всички млади, обичат и да се забавляват. Това означава, за голям град като Лондон, че могат да посещават огромен брой заведения, и да се върнат у дома едва сутринта.

Шарп споделя, че не може да се оплаче от децата, тъй като се стараят винаги да я държат в течение, и обикновено, когато си ляга да спи получава от по-малкия син СМС, че ще се върнат, примерно в 3 часа след полунощ. А в наши дни 3 часа означава, че изобщо не е късно.

Тоест всичко би трябвало да върви добре. Но не и за Шарп. Само не и за нея.

Опитва се да убеди себе си, че децата ѝ са разумни хора, че им е необходима зависимост, че Лондон, като цяло, е относително безопасен град, че насилници и крадци сред шофьорите на таксита на практика не се срещат – но все пак ѝ е много трудно да заспи, докато не чуе щракането на входната врата.

Не я оставя тревогата, тя пронизва сънищата ѝ, често изобщо не мигва, превъртайки във фантазията си най-страшните сценарии. Същевременно мъжът ѝ спи преспокойно до нея, а сутрин той и децата се наслаждават на неделната закуска, докато Шарп след безсънната нощ се чувства напълно разбита.

Мъжът в работата изобщо се разсейва от мисли за децата – неговите колеги изобщо не знаели, че той е баща.

Добре дошли в света на майчинските тревоги! И тук не става въпрос за стреса, за който клиничните психолози пишат научни статии и който води до сериозни проблеми при децата. и не за напълно естествените вълнения, които преживява всеки нормален родител, ако детето се разболее или се явява на важни изпити.

Не, това е всекидневна, не толкова силна фонова тревога, предизвикана от опасности, които само си въобразяваме.

Шарп разказва как лекар попитал нейна приятелка дали не е губила дете, тъй като не можел да разбере защо толкова страда, заради алергията към ядки на нейния син.

Друга нейна приятелка пък разказва, че 20-годишната ѝ дъщеря започнала да разлиства медицинския си картон и да пита майка си за своите детски болести – „А това преболедувала ли съм го? А това?“.

Но майката така и не могла да си спомни нищо, освен собствената си тревога.

Една майка неотдавна с горчивина казала на Шарп, че страшно се ядосва на себе си. Това е тревога, която не отстъпва. Мъжът ѝ казвал да не се вълнува, но тя не може да направи нищо.

Изглежда, че подобни разговори се провеждат единствено в женски кръг. Това е нещо като универсален език, разбираем за жени от всякакви възрасти, класове и националности.

Такива разговори са вид зависимости, някаква компенсация за всички дни и нощи на майките, изпълнени с тревога. И изглеждат толкова старомодни.

В края на краищата, живеем в 21-ви век, който поставя под въпрос всичко с пола. И въпреки това жените, както в миналото, продължават да носят този емоционален товар.