Когато ритъмът на живот ви е забързан, на вас ви е трудно да уловите и да оцените по достойнство, дори и 1 минута.
Длъжни сте на бързо да погледнете към екрана на смартфона или на таблета, да проверите списъка със задачи и да продължите нататък, към следващото предизвикателство.
Без значение колко сте ефективни, в края на деня почти винаги остава недовършена работа. А ако някак сме съумели да свършим всичко, което сме предвидили, макар и това да е много рядко, след такъв работен ден чувстваме единствено умора и раздразнение и абсолютно никакво удовлетворение.
Един от журналистите в един от най-популярните американски ежедневници „Ню Йорк Таймс“ – Рейчъл Стаффорд разказва, че такъв е бил и нейният живот дълги години. И продължава:
„Моите мисли и действия се контролираха от електронни уведомления, рингтонове и пълен до отказ органайзер. И макар да ми изглеждаше, че енергията ми е безкрайна и претовареният график е само част от моя стил на живот, всичко не беше всъщност толкова весело“ .
Преди 6 години журналистката съвсем забравила какво е това човек да се радва на непринудеността и на безгрижността на децата и дори се наложило да започне да приема антидепресанти.
Тя се вбесявала дори от необходимостта да наглася седалката на семейния автомобил, след като съпругът ѝ я бил използвал – толкова много бързала. Рейчъл Стаффорд никога не разговаряла с непознати, защото просто нямала време за това.
Харчела много пари в заведенията за бързо хранене. И дори не си спомня кога за последно си е позволявала да посвети 30 минути на себе си. Няма спомен също така кога за последен път е могла да си поговори със своето дете.
Когато животът на човек се е превърнал просто в списък със задачи, то у него сякаш се включва нещо като тунелно зрение – той просто се движи от единия чекпойнт към другия, оставяйки зад борда всичко, което не му се струва толкова спешно.
„Побързайте или ще закъснеем“. „Ще съжалявате, ако се забавите още малко“. „Обличайте се по-бързо“. „Яжте по-бързо закуската“. „По-бързо си мийте зъбите и си лягайте“. Всички тези фрази Рейчъл Стаффорд употребявала всеки ден.
Но в един съдбовен ден всичко се променило. Заедно с по-голямата си дъщеря Рейчъл забирала по-малката от детската градина. По-голямата дъщеря казала раздразнено на сестра си – „Толкова си бавна“.
И скръстила ръце и раздразнено въздъхнала по същия начин както Стаффорд правела. Тя сякаш видяла себе си отстрани, и това било зрелище, от което на нея ѝ станало много неприятно.
След тази случка госпожа Стаффорд обещала на себе си да бъде по-търпелива. И споделила това решение с децата си. И това им харесало.
Впоследствие се оказало, че на журналистката ѝ било много по-лесно да изхвърли думата „побързай“ от своя речник, отколкото ѝ се струвало.
Да има човек търпение е много по-лесно, отколкото изглежда. Необходимо е само да го пожелае. Сега тя никого не принуждава да бързо. По-добре е нещо да пропусне, от нещо да се откаже или за някъде да закъснее. Но животът не е гонитба.
Сега когато Стаффорд влезе в магазин със своята по-голяма дъщеря, ѝ позволява тя да диктува темпа, като така вече имат възможност по-внимателно да избират храната, по-дълго време да четат етикетите на продуктите. И журналистката вече по-често се усмихва на случайно подслушан разговор.
