Живели някога старец и старица. Когато четем роман, тези редове не се възприемат като нещо оскърбително. Но се опитайте да се обърнете към жена на 60-70 години, модерно облечена и бързаща за работа, със „старица“ или пък с „бабка“. Със сигурност ще се обиди.
И правилно ще направи. Не е нейна вината, че от българския език са изчезнали политически коректните думи за обозначаване на хората от старото поколение.
1. Култ към младостта
Проучване сред пенсионери определя как те биха искали да бъдат наричани? Оказва се никак.
„Възрастен“ напомня на вече отиващ си, „човек на преклонна възраст“ – твърде официално, „баба“ препраща към степен на родство, „човек на преклонна възраст“ е твърде официално, „старче“ е по-скоро фамилиарно.
Вместо това се предлагали различни формулировки – зрели, златна възраст, с посивели от мъдрост коси и дори куриозното „хора“ ретро. Но до единно мнение така и никой не стига.
В езика, както и в капка вода, се отразява състоянието на нашето общество и неговите културни основи. Липсата на название за старото поколение в езиковите норми говори, че за тях няма място в самото общество.
Думите, обозначаващи стареене, по-скоро се свързват с негативни стереотипи. Свързани са с немощ, слабост, заболявания, зависимост от другите.
Зад този мрачен лексикален ред се крият наши много дълбоки страхове.
Парадоксът е, че всички ние искаме да живеем по-дълго, но пък сами се боим от старостта, в най-добрия случай се отнасяме към нея с равнодушие. А да бъдеш стар – това е единственият начин да живееш дълго.
Често служителите в социалните служби изразяват желание да изпратят хората в напреднала възраст в едно заведение, за да не надуват главите на останалите граждани и да не се конкурират с тях на пазара на труда.
Култът към младостта, наложен от консуматорското общество, ни изигра много лоша шега. Стремежът да обозначиш старостта – това е упорит опит за нейното отричане.
2. Негативен смисъл
Във всяка развита страна всеки човек се възприема като отделна самостоятелна личност. Затова и стареейки, се ползва с почит и уважение, без да се притеснява от възрастта.
Всички ние, пътешествайки из Европа, забелязваме, с какво достойнство се държат хората в напреднала възраст – те ходят по концерти и театри, пътешестват, посещават ресторанти и дори нощни клубове.
У нас обаче повечето са беззащитни. Много дори и не излизат от дома. Защо старостта и дори езиковите обозначения за този период от живота на човека са толкова безнадеждни в България?
В миналото старите хора са служили като „живи книги“, от които младото поколение може да черпи опит, учили са младите на занаяти, на народна култура.
Сега ситуацията се е променила, и вече младите учат старите да използват Интернет. Пукнатината между поколенията се превърна в драматичен разлом.
В архаичните общности могат да се открият още хора в напреднала възраст, които да са глава на семейния клан, но в градовете ролята на семейството вече не е толкова голяма.
Днес човек е полезен, докато работи, а когато излезе в пенсия се превръща в баласт. Ето защо термини като „пенсия за старост“ или „старческа възраст“, толкова силно удрят по психиката.
Цифрите са по-деликатни
Негативният смисъл на думите е невъзможно да се изтрие с гума, но може да се влее нов смисъл, тоест да се реабилитират старите понятия, да се изпълнят с ново съдържание.
Старостта носи духовна дълбочина, изкуството да общуваш, желанието да се грижиш за другите.
