Самокритика, преминаваща в самобичуване, безкрайните упреци по собствен адрес – често най-лошите врагове сме си самите ние.
Действително ли суровият вътрешен критик ни прави по-добри?
Не е ли време най-накрая да смекчим тона и да съжалим себе си?
Доброжелателност, търпимост, снизходителност към околните – качества, които високо ценим в другите хора и се стремим да възпитаме в собствените си деца.
Но умеем ли така грижливо да се отнасяме към себе си? „От ранното си детство аз не съм свикнала да си позволявам грешки. Веднага щом направя грешка или чуя критика по свой адрес, моят вътрешен глас шепти, че съм нищожество, дори ако забележката се отнася за някаква глупост“ – признава 45-годишна Мариана.
Тази безпощадност към себе си отравя живота на много от нас. Източниците на това явление се крият в християнската култура, тъй се раждаме в първороден грях.
Едва сме се появяваме на бял свят и вече сме виновни. Това тежко наследство ние носим несъзнателно, независимо дали сме религиозни или не.
Националната традиция добавя масло в огъня – в българската култура е прието човек да ругае и осъжда себе си, да принизява постиженията си.
В този случай ние очакваме одобрение от родителите си. В допълнение на това, конкурентното общество ни поощрява да бъдем жестоки.
Отричайки правото на грешка, постоянно оценявайки, подлагайки на съмнение личностната ни значимост – неизбежно слаба, съвременното общество ни лишава от търпимост по отношение на себе си и към другите.
Много хора смятат, че със строгост можем да си купим власт над себе си и личностно развитие – и това е едно от най-големите заблуждения.
Именно поради недостатъчно висока самооценка, доброжелателно отношение към себе си, се появява страхът да бъдем слаби.
Травма от детството?
„Всеки път, когато ме хвалеше, мама непрекъснато добавяше нещо неприятно. Аз никога не съумявах да направя нищо правилно.
Майка ми почина преди 8 години, но нейният укоряващ глас и досега звучи в мен.“ – разказва 42-годишната Екатерина , добавяйки, че обикновено упреква себе си буквално с майчините думи.
„Хваленето, означава разглезване“, - искрено вярват много родители. Те критикуват детето си с добри намерения – но тогава как то ще се научи да обича себе си?
Когато нашите родители са много взискателни или строги, ние често неволно приемаме тяхната гледна точка. Това е много разпространен феномен на отъждествяване на себе си със собствените родители.
Но това далеч не е единствената причина, пораждаща склонност към самообвинения.
Може да възникне, когато например родителите ограничават или блокират естествените стремежи на детето към автономия и у него възниква впечатление, че неговите желания и потребности са неправилни, те само му създават проблеми.
Или когато постиженията на детето предизвикват у родителите не радост, а агресия и тогава в неговите детски спомени всякакви собствени постижения се свързват със страх.
Глупавата безкрайност
Тези от нас, които са склонни да съдят себе си, често попадат в редиците на тези, на които не им върви в живота, което понякога води и до депресия – когато в детството един човек повярва в своята неспособност, то като възрастен несъзнателно си създава ситуации на неуспехи, отново и отново, потвърждаващи тази негативна характеристика.
Възниква една такава глупава безкрайност от самопроверяване. Но има и напълно успешни хора, които в дълбините на душата са склонни безкрайно да критикуват себе си. На тях също не им лесно – твърде много силите си губят в борба със себе си.
