Винаги ли трябва да се съгласяваме с това, че не сме прави? Социалните психолози Карол Теврис и Елиът Арънсон обясняват защо ни е толкова трудно да признаваме, че сме се заблудили и объркали и защо трябва да се учим да правим това?
Защо ни е толкова трудно да се съгласяваме с това, че не сме прави?
Нашият мозък е устроен така, че да защити нашата представа за самите нас като умни, нравствени и компетентни хора. А всеки сигнал, че не сме такива, предизвиква силен дискомфорт.
Иронията е в това, че стремейки се да поддържаме увереността, че сме умни, нравствени и компетентни, правим неща, които опровергават това.
Оправдаваме не само собствените си постъпки, но и възгледите и убежденията, които са особено важни за нас. Именно затова вашият приятел, на който радостно съобщавате – „Погледни, какво неопровержимо доказателство против твоята теория за възпитание на децата намерих. “ – може и да не се надявате, че няма да ви благодари.
А може би ще му се прииска да ви каже да отидете някъде по-далеч от него с вашето доказателство. Той няма да е учтив, затова пък ще избегне необходимостта да реагира на вашата информация, като изобщо и дума не може да става за промяна на гледната точка.
Изобщо осъзнаваме ли, че се занимаваме с това да оправдаваме собствените си постъпки и мнения?
Не, ние просто чувстваме, че сме прави. Това изисква мозъкът – да запази изцяло светогледа си и да защити своето виждане за себе си.
Теорията за когнитивния дисонанс обяснява това. множество изследвания доказват, че на хората им става неудобно, когато разбират, че техните възгледи могат да са погрешни, когато са принудени да съжаляват за взетите решения или за нещо, което ги кара да се чувстват като идиоти.
Като например такъв дисонанс – вашето убеждение, че сте добър човек се сблъсква с елементарния факт, че рядко ходите при възрастните си родители и не се грижите за тях, както по-малкият ви брат.
Неволно искате да намалите дисонанса и си казвате, дали пък брат ви наистина постъпва великодушно или го прави с користни цели.
Или пък сега сте заети повече, отколкото той. Освен това родителите са помагали с пари повече на него, отколкото на вас.
Такова самооправдание може ли да бъде разрушително?
Всички знаем, че самооправданието може да доведе до агресия. Например, на вашия брат му се получава всичко от само себе си, а не както при вас.
И което е още по-интересно – агресията след това води до нови самооправдания. Доколкото ние самите по никакъв начин не можем да бъдем завистливи и бездушни, определено другият човек заслужава нашите упреци.
Например, „Ник е прекалено мързелив за толкова високоплатена работа“. Намирайки обяснение на своите постъпки, си разрешаваме да постъпваме така и занапред.
Как тази потребност да обясняваме всичко в своя полза се отразява на нашите взаимоотношения?
Болшинството от споровете в семейството се свеждат до един сценарий – Единият е прав, а другия крив.
Но ако двамата партньори престанат да смятат своето поведение за единствено правилно, те могат да отслабят самозащитата и да бъдат готови да чуят мнението на другия. И кой знае, дори е възможно да коригират възникналите грешки.
