Как да се справим с когнитивния дисонанс и същевременно да опазим собственото си достойнство?
Колкото и да се стараем, понякога все пак не се оказваме прави.
Да признаеш собствените си грешки, не е лесно, затова в определени ситуации продължаваме упорито да настояваме на своето, вместо да погледнем истината в очите.
Когнитивен дисонанс
Нашата склонност за потвърждение на собствената гледна точка ни кара да търсим и намираме доказателства за правотата ни, дори и такива да няма.
В такива ситуации ние изпитваме това, което в психологията се нарича когнитивен дисонанс.
Това е дискомфорт от сблъсъка на нашите убеждения и представи за собствената ни личност, които си противоречат една на друга.
Да допуснем, че се смятате за добър човек.
Когато нагрубите някого, се чувствате много неудобно.
За да се справите с това, започвате да отричате собствената си неправда и търсите оправдания за собствената си грубост.
Защо се разкъсваме заради убеждения си?
Когнитивният дисонанс поставя под заплаха нашето личностно възприемане.
За намаляване усещането на дискомфорт, ние сме принудени или да променим мнението за себе си или да признаем собствената си неправда.
Разбира се, в повечето случаи избираме пътят на най-малката съпротива.
Много вероятно е да опитаме да се отървем в опит да намерим обяснение за собствената си грешка.
Психологът Леон Фестингер излага теорията за когнитивния дисонанс в средата на миналия век, когато изучавал малка религиозна община.
Членовете на тази община вярвали, че на 20-ти декември 1954 ще дойде края на света, от който ще успеят да се спасят на летяща чиния.
В своя книга Фестингер описва, че как след несъстоялия се апокалипсис членовете на сектата упорито продължавали да се придържат към своите вярвания.
Твърдели, че Бог е решил просто да пощади хората. Благодарение на това обяснение, сектантите се справяли с когнитивния дисонанс.
Усещането за дисонанс е много неприятно, и ние се стараем с всички сили да не се сблъскваме с него.
Когато се извиняваме, признаваме своята неправда и приемаме дисонанса, а това е доста мъчително.
Според изследванията, когато упорстваме, че сме прави, често се чувстваме по-добре, отколкото когато я признаваме.
Учените забелязали, че тези, които отказват да се извинят за своите грешки страдат по-малко от ниска самооценка, загуба на авторитет и контрол над ситуацията.
Когато се извиняваме, ние сякаш предаваме властта на другия човек, който да ни отърве от неловката ситуация с прошката си.
Но може и да не приеме нашите извинения и да увеличи душевните ни мъки.
Подобно чувство за собствено могъщество изглежда доста привлекателно.
Но в дългосрочна перспектива то влече след себе си доста неприятни последствия.
Когато отказваме да се извиним на своите грешки, поставяме под заплаха доверието, на което се крепят отношенията с другите хора.
Така наливаме масло в скрития огън, трупаме агресия и разгаряме жаждата за мъст в себе си.
Как да се научим да признаваме собствените си грешки?
Първото, което трябва да се научим да правим е да забелязваме проявленията на когнитивен дисонанс.
Обикновено дава признаци за себе си объркване, стрес, нарушение на душевното равновесие или чувство за вина. Тези усещания съвсем не означават, че не сме прави.
Но те свидетелства, че нещо ни е попречило да погледнем обективно на ситуацията.
