Новогодишната вечер, искаме или не искаме, както винаги все ни се отразява. И докато при някои от нас това става по коренно различни начини, то при други е една преповтаряща се схема, която най-вероятно ще се преповтори и през следващата новогодишна вечер.
Мнозинството от хора е абсолютно убедено, че сякаш това че е 1 януари е начало на новата година, това неизменно означава, че е начало и на поредния наш уж „нов“ живот. Но нещата невинаги стават по нашите очаквания.
Въпреки че вътре в нас винаги имаме силното желание било то да стартираме някой нов проект, да подобрим хранителния си режим, да бъдем по-усърдни, да бъдем по-щастливи и т.н., купища други обещания, това наше желание изключително рядко наистина успява да се изяви и да се материализира в реалния живот.
Изключително рядко успяваме да изпълним, като се замислим, която и да е от целите си, които поставяме за през следващата година, просто защото тази следваща година ни изглежда така далечна. Винаги.
Дори да е започнала и някаква част от нас да знае, че е време да спре да се лигави и да направи нещо по въпроса, новата година в повечето случаи или ни носи работа по нашите желания за около първата седмица или не ни носи абсолютно нищо по-различно от това, което ни е поднасяла старата.
Защо никоя нова следваща година не е по-различна от предишната?
Защото ние сами я правим такава. Времето лети, нещата си вървят. Не можем да очакваме промяната да стане заедно с промяната на датата на календара. Или с промяната на самия календар.
Промяната винаги е зависела и винаги ще продължава да зависи само и единствено от нас. Не от това дали я искаме или не, ами от това какво правим, за да се случи тя. Какви усилия смятаме, че сме склонни да положим не ни дава нищо, но тези които наистина полагаме – те ни дават резултатите.
И няма как, унесени във вихъра на нормалното си ежедневие, убедени, че „този път ще е различно“, то наистина този път да бъде различно, освен ако не направим нещо по въпроса.
Но защо не правим нищо по въпроса?
Повечето хора ще кажат липса на воля. Да, донякъде, но нещата не се ограничават само до това.
Волята не е нещо вродено, както много от нас биха казали – не, тя е нещо, което се гради с годините. С кръв и пот. При достатъчно желание, разбира се.
Истинската причина да не правим нещата е именно това – липсата на желание. И по-скоро липсата на достатъчно желание. Липсата на мотивация. Това, че не виждаме смисъл в нещата.
Или някаква лампичка в главата ни светва и започваме да виждаме за малко. Да виждаме светлината в края на тунела. Да виждаме надеждата, която се прокрадва плахо.
Но, разбира се, сме хора. И точно по нашия си ни, типичен, човешки начин, ние избираме да отминем тази светлинка, тази надежда. Не избираме да я следваме, а решаваме, че „Ако нямаш очаквания, няма да бъдеш разочарован.“.
Защото вътрешно ни е страх. И оставяме на страха да ни ръководи. Страхът от провал. Страхът, че няма да успеем.
И страхът от това, че никой няма да ни забележи – и защо да правим нещо, което никой няма да забележи?
Какво да направим, за да успеем?
Ключът е в това да изключим тези подозрения в главата си. Да си позволим да имаме очаквания. И дори в началото да не биват оправдани, да продължим, а не да се откажем.
Защото в началото, наистина едва ли ще бъдат оправдани. Но по-нататък, ще си струва. И ще бъдат. И ще си е заслужавало.
