На всеки от нас му се е случвало да завижда на другите, дори само и веднъж в живота да е било. Но сме свикнали да смятаме, че завистта е ниско и морално неприемливо чувство, затова се стараем да го потиснем в себе си.
И напразно – бялата завист може да помогне на човек да се промени към по-добро.
Срещайки се с хора, които преуспели повече от нас в живота, ние обикновено или им се възхищаваме, или им завиждаме.
Възхищението се смята за почтено чувство – на нас ни харесват хора, способни да се възхищават, това е признак на скромност и великодушие. Завистта същевременно е порочна наклонност, „досада по чуждо добруване и благо“.
Ако не обуздаваме завистта, това води до гибел на всякакво превъзходство, включително и до превъзходно владеене на каквито и да е навици.
Така ли е това?
Или все пак може да се случи така, че толкова осъжданата от нас завист неволно ни води до някаква положителна цел? Оказва се, че не всички видове завист са еднакви – едни карат само с горчивия привкус, същевременно както и другите могат да станат стимул към нови постижения.
Завистта възниква като резултат на въздействието на 2 фактора, смята професорът от университета на щата Кентъки, Ричард Смит. Първо, това е възможност да се съотнасяне на обекта на нашата завист с нас – завиждаме на това, което е значимо и има смисъл лично за нас.
Великолепната пластика на танца на балерините едва ли ще предизвика завист у преуспяващ юрист, макар и той никога да няма да може да я постигне.
Второ, човекът на който завижда прилича на нас, ние усещаме, че имаме нещо общо. Аристотел, говорейки за завистта, забелязал, че и грънчарят завижда на други грънчари.
Когато се възхищаваме на някого, го правим отдалече. Завиждайки, ние подхождаме цялостно и поставяме себе си на мястото на човека, на когото завиждаме.
Възхищението и завистта могат да се разглеждат като антиподи – възхищението ни вдъхновява завистта ни привива към земята. Но холандецът Нилс ван де Вен от Тилбурския университет смята, че човешките емоции не трябва да се представят във вид на суми на прости противоположни един на друг емоции.
Той решил да се вгледа в емоциите чрез езика. И може да се открои два вида завист – доброкачествена и злокачествена.
Има ли всъщност разлика между доброкачествената завист и възхищението?
Има, и тя е принципна – възхищението към някого е приятна емоция, лесно е да се осъзнава нашето великодушие, но пък преживяването на завистта е болезнено.
За да поясни своята мисъл, ван де Вен се позовава на философа Серен Керкегор, който казвал, че възхищението – това е щастливо самоотричане, докато завистта е нещастно самоутвърждение.
Двата типа завист се различават по това, че ни подбуждат към противоположни действия.
Оказвало се, че изпитващите злокачествена завист не правили нищо, а само се оплаквали от обекта на своята завист, а същевременно завиждащите доброкачествено започнали да работят усилено, за да се доближат до постиженията на своя обект на завист.
Чувството за завист било неприятно, но се превръщало в източник на сили. По-детайлен експеримент от 2011-та година на същия учен показва по-детайлно как завистта се отличава от възхищението.
