Международният документ „Декларация за правата на детето“ от 20 ноември 1959 г гарантира на детето право на защита от всички форми на насилие, жестокост и експлоатация.
За правата на децата и възрастните знаят не само юристите, но и редовите граждани. Въпреки това физическите наказания по данни от 2006 г се практикуват в почти 90% от българските семейства. Защо се случва така?
Едва ли на някого ще му дойде наум да набие колега или познат за недостойно поведение или нарушение на обществените норми.
Това е престъпление според Наказателния кодекс на Република България. От друга страна, за простъпките на възрастните носят отговорност същите тези хора, а последствията от белите и хулиганствата на децата се поемат от плещите на родителите.
И изглежда е напълно разбираемо, когато родителите, тъй като също са хора, се сриват и се опитват да вразумят глупавото си чедо по най-простия и достъпен начин – да го напляскат по дупето.
Но и самото пляскане – вече е нарушение на правата човека, дори и на малкия човек.
Макар и у нас телесните наказания на деца да са въздигнати в престъпление, тяхното определяне е доста размито и включва в себе си мерки за въздействие, които заплашват физическото здраве на детето.
Но за психическото състояние, за въздействието върху децата от ежедневните древни поплясквания и шамари, родителите се замислят само в сериозни случаи, водещи до неврози, депресии или бягства от дома. И това не е винаги.
Помагат ли физическите наказания във възпитанието?
Изследванията, проведени в университета Тексас, доказват, че използването на физически методи за наказание на децата не само не водят до желания резултат, но и вредят.
Учените изучавали данни за 50 години на повече от 160000 здрави деца.
И били направени следните заключения – колкото по-често едно дете е било наказвано физически за някакви простъпки, толкова повече порасналите деца отказвали да общуват с родителите си, демонстрирали антисоциално поведение, агресия, психически отклонения и проблеми с познавателните процеси в зряла възраст.
Допълнителният извод на изследванията – децата, които физически били наказвани в детството си заради някакви простъпки, с голяма вероятност е да постъпят със своите деца по същия начин, закрепвайки неправилните методи за възпитание от поколение на поколение.
Най-често наказанията не били предизвикани от опит да се научи да постъпва правилно, а от неудовлетвореност, раздразнение и усещане на безсилие на родителите.
Така физическото насилие води до създаване на убеждение у детето, че да биеш е правилно. А пък за осъзнаването на причината за неправилното поведение, самоконтрол, умението да постъпваш по друг начин, изобщо не помага. А именно тези умения и навици са цел на възпитанието.
Ако родителите използват пляскането като въздействие на детето в случай на неправилно поведение, за да се променят неговите модели, това не работи.
Леките докосвания, пошляпвания, използвани с цел обозначаване на неправилната постъпка, намерение като средство за пренасочването на вниманието на детето от деструктивния способ за постигането на целите, които не причиняват болка физическа и психическа вреда на детето, не се смятат за насилие.
Но всичко трябва да си има мярка.
Как да се въздържаме от пляскане?
Един от начините е непосредственото наказание – то трябва да следва веднага простъпката. Не трябва да се рисува на стената, това означава, че флумастрите се заключват в шкафа за 2 часа.
