Хората сме създадени социални същества. Ние търсим общуване с другите, тяхното мнение по важни за нас теми, тяхното присъствие, техния вкус, тяхната компания. И то непрекъснато, почти през цялото денонощие, без да има значение дали става въпрос за поредната забавна вечер в някой бар или по едно горещо кафе в хладния следобед на гости у съседа.
Установено е, че поради забързаното ни ежедневие, сме принудени да прекарваме много повече време около хора, отколкото ни е нужно. Замислете се, колко от нас всъщност отделят време за себе си и за собствените си потребности?
Колко неща вършим сами, наслаждаващи се единствено на присъствието на сянката ни? Кога точно ни остава необходимото време да се съсредоточим над задача, след като непрекъснато сме обградени от хора – било то приятели, роднини, колеги или дори просто непознати.
Човек има нужда от своето време насаме, но рядко му хрумва да си го даде. А последните моменти, в които на някой би му дори минало през ума нещо подобно, са моментите, в които ни е необходима така наречената емоционална подкрепа.
Онези моменти, в които сме наранени, огорчени, бесни на света, обляни в сълзи. Емоциите ни разкъсват отвътре, а това как ги показваме и дали дори избираме да ги покажем зависи от нашата собствена индивидуалност. Моментите на разочарование, срам, страх.
Моментите, в които единственото, което искаме е прегръдка. Една продължителна, голяма, мечешка прегръдка, която да ни накара да се почувстваме сигурни, защитени и добре. и в повечето случаи нямаме претенции от кой да получим тази прегръдка. Това, което търсим е усещането, което идва с нея. Усещане на сигурност, на топлина, на обич. Че на някой все пак му пука за нас.
Но възможно ли е тези усещания да не са истински? Възможно ли е да ни лъже мозъкът ни? Тялото да създава илюзия, че имаме нужда от емоционална подкрепа и че тази емоционална подкрепа ни е от помощ да се справим с негативните емоции? Че всъщност именно тази емоционална подкрепа може повече да ни навреди, отколкото помогне?
Да. Да, възможно е и е изключително вероятно.
Проведено е проучване, което показва че е най-добре да останем сами, когато сме наранени, колкото и по-зле да си мислим, че се чувстваме. Всъщност мозъкът ни създава тази илюзия, че е по-добре да сме около хора. Не това е, което ни трябва в подобен момент. Защо ли?
На първо място, това което ще получим от другите, едва ли ще е нещо повече от съжаление. В някои случаи, разбира се, загриженост и обич, но се оказва, че тези неща могат бързо да се превърнат в пречка.
Търсейки емоционална подкрепа ние показваме на света, че не можем да се справим с него. Че имаме нужда някой да ни самосъжалява, заедно с нас самите, а не наистина да ни помогне. Истинската помощ би представлявала истината в очите.
За жалост, не това обаче чуваме. Емоционалната подкрепа най-често се изразява в преяждане със сладки храни заедно с приятелите ни, безкрайно ридаене заедно, въпроси, отправени към празната стена от вида на: „Защо на мен винаги се случва всичко гадно?“ и попадане в една бездънна яма на скръб и тъга.
Това, което не осъзнаваме е, че самосъжалявайки се, предизвикваме и у другите това да ни съжаляват. И всъщност емоционалната подкрепа, която уж получаваме се оказва не помощ, а пречка по пътя на щастието.
Защото вместо да продължим направо, ние се отклоняваме в мъглата. Позволяваме си да сме нещастни и търсим хора, които да са нещастни заедно с нас. Вместо просто да потърсим пътя към щастието.
Ние нямаме нужда от емоционална подкрепа. Ние имаме нужда от решение на проблемите ни. Емоционалната подкрепа може да ни накара да затънем все по-дълго и по-дълго в мислите си за едно и също нещо, без да го променяме. Вместо да изплуваме с останалите, ние ги влачим към дъното с нас. Или се оставяме да бъдем влачени. От съдбата.
Емоционалната подкрепа би била полезна ако придобие далеч по-широк смисъл от плаченето пред „Титаник“ и безкрайните разговори на теми, вече откъснали се от живота ни. Но докато се изразява в подобни неща, тя само и единствено ще ни пречи.
Другите няма да ни помагат, а ще ни пречат. Ще ни пречат да продължим напред. Ще ни позволят да се обгърнем в мистериите на негативното. Но не това е пътят. Пътят е напред. И колкото по-бързо го осъзнаем и действаме, толкова по-малко нужда от емоционална подкрепа ще имаме.
