Ново проучване на изследователите в Мюнхен комбинира две конкуриращи се класическите теории за оценка, свързани с предишния опит и ролята, която има той в бъдещите ни преценки.
Изследването е публикувано в списание за когнитивните науки.
Благодарение на личната си преценка, всеки човек има собствено усещане за разстояние, обем, яркост или продължителност, а понякога това води до грешна преценка относно визуалната представа за разстояние, обем и мярка.
Опитът, който нараства всеки ден, може да повлияе на оценката ни и да ни обърка. Учените отдавна се занимават с теории, които определят връзката между визуалното измерване и усещане за тежест и реалните размери на предметите. Създадени са теории и закони, които ще ни помогнат да установим каква е причината за погрешното ни усещане.
Може да се твърди, че възприятията на хората имат разделителна способност в диапазона на леките дразнения (като шум, светлина или тежест). Човешкото око обхваща повече детайли при слабо осветените обекти.
Човешкото ухо има способността да разграничи по-прецизно звуковите честоти в нискочестотния диапазон и разликата в гръмкоста на звука, при по-тих динамичен диапазон. Човешкото ухо е устроено по начин, който позволява да се заглуши силният звук (чрез чукчето и наковалнята в средното ухо) и да се предпази слуха от повреда.
Можем ли да измерваме правилно разстоянието и знаем ли какво се случва?
Интересен факт при проучването се оказва, че късите разстояния изглеждат по-дълги, а дългите-по-кратки, отколкото са в действителност. Психолозите наричат това явление право на Виерорд. Независимостта на участващите сензорни системи се предполага, че нашият мозък притежава универсални методи, чрез които поставя оценка на физичните величини. Невролозите от „Bernstein Center Munich“ и „LMU Munich“ разработват теория за нов модел, в който предишния опит играе важна роля.
Стефан Гласауер е един от авторите на изследването, той обяснява, че в основата на идеята са възможностите да се интерпретират и съчетават две на пръв поглед противоречиви класически теории.
Първата теория за оценка е законът на Вебер-Фехнер, който е предложен през 1860 г. Това е емпиричен физиологичен закон, според който големината на усещането за определено дразнение е пропорционално на логаритма на големината на самото дразнение. Вебер извършва опити, свързани с усещането за тежест. Той установява, че ако към един килограм добавим няколко грама, участникът в експеримента не усеща промната. Според него промяната се усеща едва когато видимо се увеличи масата няколко пъти.
Сто години по-късно, Стенли Смит Стивънс въвежда закон и твърди, че е несъвместим с правото на Вебер-Фехнер. Това становище е опровергано, чрез на теоремата на Бейс от класическата теория на вероятностите. Двете теории могат да бъдат интегрирани в един нов модел, според Гласауер.
За разлика от предишните подходи, новият модел на изследователите, в които се взема предвид как предварителни познания засягат личната оценка за големината и тежестта на физични величини. Хората натрупват опит, всяка минута.
Този опит ни позволява да направим преценката си спрямо големината на предметите или дължината на разстоянията. Познанието, което сме натрупали, е основната причина за отклонения или поставяне на грешни оценки. Според Гласауер, подходът има за цел да развие невробиологичните механизми и да подобри оценките.
