Никога няма така да правя, мислим си ние, но генетиката и опитът от детството се оказват по-силни.
Приличаме на родителите си, искаме го или не. И колкото повече възрастта напредва, толкова по-очевидни стават приликите.
Мозъкът съзрява напълно между 20 и 30-годишна възраст. Към това време в значителна степен поведението на родителите започва да ни изглежда рационално и достойно за подражание.
Има обаче и изключения, когато копираме това, което сме осъждали и не сме смятали да повтаряме. Защо така се случва и можем ли да спрем това?
Защо постъпваме като родителите си
Сходна нервна система
Личността, характерът и поведението ни зависят от централната нервна система. Връзките между невроните в различните области на мозъка предсказват дали човек ще бъде екстроверт или интроверт, съчувстващ или равнодушен, безотговорен или загрижен за своето бъдеще, колко често и силно ще се тревожи и ядосва.
Част от тези промени се предават по наследство, защото ако някой от родителите вечно се е ядосвал за дреболии или бързо е излизал от равновесие, то детето е много вероятно също да започне да го прави.
Генетичните особености определят личността на 49%, останалото се задава от средата и от възпитанието.
Обкръжението играе много важна роля в ранните години от живота. Мозъкът на бебетата е изключително възприемчив към преживяванията, и събитията от първите години до голяма степен определят как ще функционира в бъдеще.
Например, недостатъчните грижи или агресивното отношение могат да прераснат в склонност към депресии и тревожност, а също и да понижат обемът на сивото вещество в кората и в хипокампа – областите на мозъка, които отговарят за емоциите и ориентацията в пространството.
В ранното детство единственият източник на информация и модел за подражание са родителите. Затова и съвсем не е изненадващо, че нервната система на човек напомня на неговите майка и татко, което обяснява и сходните черти и модели на поведение.
Повтаряме усвоен сценарий
Във всяко семейство има определени сценарии, които установяват приемлив способ за поведение за разговори и дори за мислене. Това се отнася до всичко – от детайли като миене на съдове до изразяване на емоции и преодоляване на трудности.
Условно сценариите могат да се разделят на 3 типа:
- Повтарящи се – това, което правим, също като родителите, съзнателно или не. Обикновено това са поведенчески сценарии, които са усвоени в детството като позитивни. Понякога обаче повтаряме и това, което не ни харесва. Възможно е това да се дължи на подсъзнателното желание да сме по-близо до майката или бащата.
- Коригиращи – това, което подсъзнателно правим не така, както родителите. Това се случва, ако човек отрича начина на живот на своето семейство и с всички сили се опитва да избяга от него – напуска мястото, където е отраснал, сменя си религията, икономическия статус. В такъв случай често се разкъсват всички връзки с близките роднини, а изборът се извършва в контекста „най-важното е да не сме като тях”.
- Импровизирани – нови и спонтанни сценарии, които често не зависят от родителите и възникват от необходимост или от любопитство. Например, ако човек започне да живее с половинка и техните модели на поведение се сблъскат, появява се потребност от установяване на импровизирани прави, които устройват и двамата.
Колкото по-дълго следваме установен сценарий, толкова по-стабилни са нервните връзки, отговорни за неговото съществуване, и е толкова по-трудно да се държим именно така.
Можем ли да променим това, което не ни харесва
Въпреки че много функционални връзки се формират в детството и в юношеството, впоследствие те могат да се променят. Това е възможно, благодарение на невропластичността.
Човешкият мозък съдържа повече от 100 милиарда неврони, които се съединяват помежду си с трилиони синапси – контактни точки между нервните клетки.
Невропластичността – това е свойството на мозъка да променя силата на синаптичните връзки между невроните. През живота на човек едни съединения стават по-силни други отслабват. Освен това във всяка възраст могат да се формират нови синапси и дори нови нервни клетки.
Едва ли човек ще може да промени абсолютно всичко – някои функционални връзки в мозъка са достатъчно стабилни и се запазват неизменни през целия живот. Но дори и да не ни е по силите да променим характера си, може да се коригира моделът на поведение.
Например, ако човек наследи лесно възбудима нервна система, то може да се научи своевременно да забавя потока на емоциите.
Как да не повтаряме грешките на родителите
Смяната на усвоените от детството модели – това е дълъг и сложен процес. Както и повечето други задачи, започва с поставянето на цели.
Стъпка 1 – посочете какво не ви харесва
На първо място трябва да разберете как точно се държите и какво точно не ви устройва. Не е достатъчно да кажете, че просто не желаете да бъдете като майка си или баща си. Необходимо е детайлно да посочите в какво точно не желаете да приличате на тях. Разпишете всеки сходен пункт и определете какво искате да коригирате.
За начало изберете нещо, за да отделите на формирането на новия модел максимум внимание, и преминете към втората крачка.
Стъпка 2 – осъзнайте причината за своето поведение
Всяка реакция, било то раздразнение, ярост или страх, си има причина. И съвсем невинаги е очевидна.
Ето пример: Не искам да крещя на детето, защото и майка ми ме навикваше, но защо тогава и аз го правя. Защото това е реакция на мислите, които са възникнали вследствие на поведението на детето. При повечето хора действа следната мисловна реакция – раздразнение – крещене.
В този пример човек е получил от родителите си взривен тип нервна система и зависимост от мнението на околните.
Помислете какво влияе на поведението ви в конкретната ситуация. Спомнете си своите мисли и усещания, постарайте се да намерите това, което отключва нежеланото поведение.
Ако има възможност на този етап поработете с психотерапевт – задължително опитайте. Понякога е трудно да разберем себе си – очевидните неща в ума ни стават неочевидни, а причинно-следствените връзки се нарушават.
Специалисти могат да ни подскажат къде се появява дисонанс и как поведението ни да стане по-адаптивно.
3.Изграждане на нов модел на поведение
Когато определите причините, можете да формирате нова схема на действие. Така жената с дете от нашия пример може да проследи избухливото раздразнение и да се спре, преди да стигне до крещене.
Добре е обаче да помним, че за закрепване на новия сценарий, не е достатъчно само едно осъзнаване. Необходимо е поведението да стане обичайно, а за тази цел е необходима постоянна работа.
Не очаквайте бързи изменения. Моделът на поведение се е формирал с години, и първоначално подсъзнателно ще се връщаме към него. Това е нормално, важното е подсъзнателно да се спираме, да пресичаме обичайния начин на мислене и нарочно да го извъртаме в посока избраните от нас убеждения. И не трябва да се отчайваме, ако първоначално се почувстваме безсилни, важно е да си припомняме, че това няма да стане за един ден.
Всеки път, когато успеем да го направим, отговорните за нежеланите мисли и действия синаптични връзки стават малко по-слаби, а тези, които са необходими за новото адаптивно поведение закрепват.
Възприемайте това като поредна малка победа. Не са малко хората, които първоначално започват ентусиазирано и полагат неимоверни усилия, за да се отърсят от стария модел на поведение, който най-често е от типа раздразнение-крещене.
И след като няколко пъти се хванат, че продължават да реагират по стария начин, се отчайват и спират да се опитват. В такъв случай се връщаме отново на казаното по-горе, да си припомняме постоянно, когато се почувстваме провалени, че промяната не може да дойде веднага, тъй като така сме свикнали още от детските години.
20-30 години наслагван модел на поведение не е възможно да бъде променен с положени усилия в рамките на 2-3 дни, необходимо е доста повече време, може би около 1-2 месеца.
