На каква жестокост е способен човек, ако се създадат определени условия за него, и какви оправдания може да намери за своите действия.
Филип Зимбардо е американски социален психолог, организатор на Станфордския затворнически експеримент.
Доброволците били разделени на надзиратели и затворници и вкарани в импровизиран затвор. Екип изследователи наблюдавали поведението на хората под натиска на създадените обстоятелства.
Експериментът не продължил и седмица, макар и заявената продължителност да била 14 дни. Много скоро импровизираният затвор се превръща в истински ад за тези, които изпълнявали ролята на затворници.
Надзирателите ги лишавали от храна и сън, подлагали на телесни наказания и ги унижавали. Много участниците получили реални проблеми със здравето. След 6 дни затворническият експеримент бил прекратен.
Защо ситуацията е от толкова голямо значение
В определена социална среда, където действат мощни сили, човешката природа понякога се подлага на трансформация и то наистина кардинални.
Интересът към затворническия експеримент се запазва вече няколко десетилетия, тъй като показва потресаващи трансформации на характера под влияние на ситуационни сили.
Добрите хора внезапно се превърнали в адски изчадия в ролята на надзиратели или пък патологично пасивни жертви в ролята на затворници.
Добряците могат да бъдат съблазнени, подтикнати или накарани да правят зло.
Също така могат да бъдат принудени към ирационални, глупави, саморазрушителни, антисоциални и безсмислени действия, особено в тотална ситуация, влиянието на която на човешката природа противоречи на усещането за стабилност и за цялостност на личността, нашия характер, етическите принципи.
Иска ни се да повярваме в дълбочина, неизменна добродетелност на хората, в тяхната способност да се съпротивляват на външния натиск, рационално да се оценяват и отклоняват изкушенията от ситуациите.
Придаваме на човешката природа почти божествени качества, твърда нравственост и могъщ интелект, които ни правят справедливи и мъдри.
Опростяваме сложността на човешкия опит, като издигаме непроницаема стена между Добро и Зло, и тази стена изглежда непреодолима.
От едната страна на тази стена сме ние, децата и най-близките ни, от друга са те, изчадия, чудовища.
Колкото и да е парадоксално, създавайки заблуда за собствената неузвимост за ситуационни сили, ставаме още по-уязвими, тъй като губим бдителност.
Затворническият експеримент, наред с много други изследвания в сферата на социалните науки, ни разкрива тайни, за които не искаме да знаем.
Почти всеки от нас може да преживее трансформация на характера, която се оказва във властта на мощни социални сили.
Собственото ни поведение, както си го представяме, може да няма нищо общо с това, в което можем да се превърнем и да извършим, попадайки в ситуация
Експериментът ни призовава да се откажем от опростените представи за това, че добрите хора са по-силни в лошите ситуации.
Постоянно трябва да си припомняме за поведенческата трансформация на надзирателите на нацистките концлагери и членовете на деструктивните секти.
Геноцидът и ужасяващите злодеяния в Босна, Косово, Руанда, Бурунди, а съвсем неотдавна и в Суданската провинция Дарфур, също ясно показват, че под натиск на социалните сили човек лесно се отказва от човечността и състрадателността.
Правилата създават реалност
Ситуационните сили, действащи в затворническия експеримент, обединяват в себе си множество фактори. Нито един от тях не е бил твърде важен сам по себе си, но тяхното съчетание се оказва много мощно.
Едни от ключовите фактори са правилата. Това е формалният опростен начин за управление на неформалното и сложно поведение. Те са външен регулатор, помагайки ни да спазваме норми за поведение, показват, че е необходимо, приемливо и се възнаграждава, а кое е недопустимо и затова наказуемо.
Ролите създават реалността
Когато актьорът играе измислен герой, често му се налага да се държи въпреки собствената си идентичност. Учи се да говори, да ходи, да яде, да мисли и да чувства така, както изисква ролята, която играе.
Понякога обаче дори при опитния професионалист тази граница се размива и продължава да играе роля, дори след като се спусне завесата или угасне последната светлина на камерата.
Актьорът се оказва погълнат от ролята, която започва да го управлява в ежедневието.
Обикновено не осъзнаваме още една по-мощна сила, която играе по струните на поведенческия репертоар – потребността от социално одобрение.
