Блаженото нищоправене обикновено предполага, че се занимаваме с това, което искаме.
А какво се случва с нашата психика, ако наистина не правим нищо, не поставяме пред себе си никакви задачи и към нищо не се стремим?
И най-важното, как да се измъкнем от това страшно състояние?
Отговаря психотерапевтът Джон Цилимпирис.
Ако всеки човек временно бъде лишен от ежедневните си задължения – необходимостта да ходи на работа, да се грижа за домакинската работа и за децата, целият свят би се превърнал в кошмар.
Повечето хора биха размишлявали на напълно ненужни теми.
Биха се докарали до лудост, задавайки си въпроси, на които няма отговори
Например, безплодни разсъждения за живота и смъртта – за това, че се раждаме от някаква тъмна и ясна пустота, а след смъртта се връщаме в нея.
Тези тежки размисли неизменно водят до това, че човек започва да си задава въпроса от рода на „Кой съм аз?“ и „Защо съм тук?“, вкарвайки се така в интелектуална безизходица.
Лишавайки се от всички житейски цели, хората бихме се оказали в такава екзистенциална пустота, че тревогата би ни извадила от равновесие.
Нашият разум не търпи да не правим нищо, възприема това като истинско наказание
Преживявайки „екзистенциално отчаяние“, ние се сблъскваме лице в лице със собствената си смъртност, неудържимо осъзнаване на крайността на нашето битие.
Благодарение на тях запазваме равновесие и не впускаме в безкрайни размишления за нашето ефимерно, а възможно и безсмислено съществуване.
Една бивша пациента на психотерапевта му казва, че въпреки тревогата и депресията, които я мъчили, тя била принудена да мисли за бъдещето на своите 2 деца.
Всяка родителска среща, която посещавала, всеки футболен мач, всяка музикална репетиция, всяко ново нещо в живота на децата, я карали да гледаме към бъдещето с надежда, а не със страх.
Колкото повече остаряваме, толкова по-важни за нас са децата и внуците
Те ни позволяват да се съсредоточим върху тяхната младост, а не върху собствената си старост.
За тази жена майчинството за известно време се е превърнало в смисъл на живота.
То ѝ помагало да се държи в ръце и да се справя с психологическите проблеми.
Ако човек с възрастта продължава да живее безцелно и неорганизирано, най-вероятно ще започне мислено да се обръща към миналото.
Ще го измъчват натрапчиви размисли за минали грешки, загуби, неудачни решения.
Екзистенциалното отчаяние се прокрадва незабележимо и ни принуждава постоянно да анализираме миналото, макар и това нищо да не ни дава.
Пълно потапяне в себе си
Всепоглъщащото отчаяние може да тласне човек към солипсизъм – пълно потапяне в себе си, в своите страхове и преживявания.
У него възниква необосновано убеждение, че неговото АЗ е единствено мерило за истината.
Това неадекватно, изкривено от егоизъм възприемане на реалността.
Неопределеност, безконтролност и непредсказуемост са просто непоносими за човека, който напълно се е потопил в себе си.
Егоцентричният ум често е враждебен към всичко ново, и излизането от зоната на комфорта става на практика невъзможно.
Важно е да помним, че ни плаши не бъдещето, а нашата неспособност да го контролираме.
Когато се потопим в себе си попадаме на безкрайната верига на невротични преживявания за бъдещето, което предизвиква постоянна тревога.
Когато се потопим в себе си, ние започваме да преувеличаваме собствената си значимост.
