Защо родителите си поставят много високи цели и се стремят да възпитават в децата си положителни качества? Защото вярват, че това ще допринесе на децата им щастие, а животът на родителите няма да бъде изживян напразно? Но какво знаем ние какво всъщност е добър човек?
Избор и отговорност в родителската практика
Родителският труд е тежък основно защото отговорността за избора, свързан с детето, е много голяма и това потиска. Как да се наказва детето, как да се поощрява, какво да му се разрешава?
Със своенравните деца в крайна сметка се оказва по-лесно, колкото и парадоксално да звучи това. Те просто постъпват така, както желаят, не оставяйки на родителите си избор или открито заявявайки за своето недоволство и предпочитания.
И на тези деца им е много по-лесно да живеят – родителите знаят за тях много и ако имат достатъчно сили и търпение, успяват да се разберат и се договарят. Послушното дете – това невинаги е толкова добре.
То прави така, както говорят родителите, учителя, но далеч не е винаги е съгласно с тях.
В резултат контактът детето може да стане формален, тъй като родителите не виждат повод да се интересуват от неговите вътрешни конфликти, като често дори не подозират за това. В крайна сметка се получава бомба със забавено действие, тонове потисната агресия и смесени чувства.
Това са 2 крайности на възможните отношения на родителите с децата, но те дават понятна илюстрация – ние не можем с увереност да кажем, от кое от 2-те описани деца ще стане добър човек.
Възпитанието на детето си остава в движение в тъмното чрез допир – какви ще бъдат последствията от нашите думи и действия никой не може да определи и остава да се разчита само на собствената интуиция.
Парадоксите на възпитанието
Когато казват, че човек е добър, то никой няма предвид неговият ум и образованост, престижна работа. Има се предвид за добротата, за грижата за слабите, за любовта към семейството, безкористността, смелостта, съпричастността, подкрепата.
Това са човешки качества, за които е прието човек да бъде възхваляван. Но когато родителите желаят да похвалят детето си, те говорят за неговите постижения – като бебе, като ученик или като ръководител на голяма компания.
Обществото налага двойни стандарти – за да бъде един човек началник не е необходимо да бъде добър и съпричастен, а точно обратното.
Съпреживяващият и безкористен ученик – също не е най-успешният – дава на съучениците си да препишат домашното от него, жертва време да им помага за контролните и помага на приятелите си – и в крайна сметка намалява успеха си.
Умните и амбициозните деца забелязват това несъответствие още в ранно детство и започват да се стремят да постигнат успехи, за да заслужат похвала.
За какво днес похвалихте своето дете? Защото е притичало до дома с котенце със счупен крак? Или пък, защото е спечелило в училище състезанията по бягане? В крайна сметка детето избира този модел на поведение, който му носи най-големи бонуси.
Разбира се, ако одобрението на майка му и баща му нищо не означават, това означава, че сте загубили и следва да се замислите и да преразгледате своите убеждения. Например, да заведете котката заедно на ветеринар и след това да я оставите в добри ръце.
