Да полетим в космоса, да обиколим света… Къде отидоха нашите юношески мечти?

Какво ни попречи да ги реализираме? И не е ли време да превърнем нашият свят във вълшебство?

Затворете очи и си спомнете. Вашите детски мечти са били толкова ярки, толкова реални.

Търсели сте приключения, строили сте кораб или сте летели във въздуха, живели сте сред вълци и лъвове…

С цялото си тяло сте усещали това, което мечтите са ви давали – радост, могъщество, свобода.

Всичко е било възможно.

Какво направихме с всичко това?

Не става дума за конкретни желания, за куража да мечтаем, за този порив, за безогледната вяра в себе си.

Някои отговарят с въздишка, други се възмущават.

Повечето сме убедени, че човек в зряла възраст не трябва да витае в облаците, длъжен е да бъде реалист.

Мечтите са за младите, които още не са сблъскали с живота.

Социолозите потвърждават това – 2/3 от тези, които мечтаят са хора до 35 години.

Тези, които вече са се сблъскали с житейските реалности, също мечтаят, но техните мечти са практични и са съвсем реалистични.

Забравяме да мечтаем, защото неопределеността за нас е непоносима.

Дори и да разсъждаваме съвсем разумно, все пак е очевидно, че нещо не ни е съвсем както трябва.

Например, 81% от служителите на българските компании биха желали да си сменят професията.

И 30% от тях смятат, че не са на мястото си, а 29%, че не могат да реализират своя потенциал, 22% пък се оплакват от професионално прегаряне.

На този фон тези, които не ги устройва заплатата са съвсем малко – 29%.

Това означава, че преобладаващата част от хората са недоволни от естеството на работата си. Но само 1/3 решават да сменят професията.

Страхуваме се от разочарование и неуспех.

Но в по-голяма степен това, че се отказваме от мечтите си, се обяснява с това, че не успяваме да издържим на неопределеността. За нас е непоносима.

Есенциална депресия

Смътна, но постоянна неудовлетвореност от живота, усещат и много хора, на които всичко сякаш им е наред – и с кариерата, и със семейството, и с парите.

Често това усещане се появява на около 40-годишна възраст.

Човек вече е постигнал много и може да си позволи почти всички удоволствия.

Но всъщност нищо не му носи истинска радост. Проблемът е, че не се запитва дали живее живота, който наистина желае.

Това е един от проблемите на съвременната потребителска цивилизация, която предлага много изкушения.

И ние заменяме истинската, собствената си мечта с някаква друга, изкуствена, която ни е натрапена отвън.
На запад все повече се говори за есенциална депресия. Човек не чува самия себе си, не разбира сигналите на собствена си психика.

В известен смисъл се превръща в робот.

Изследванията на френски психоаналитици показват, че това води до широк спектър от соматични проблеми.

Тялото започва да сигнализира, че в живота ни не всичко е толкова наред, колкото изглежда.

Понякога това е просто временен спад на силите, недостиг на енергия.

Но може и да се стигне до тежки заболявания.

Да последваш мечтата си, не е задължително рязко да промениш живота си.

В повечето случаи нашата мечта и реалността на ежедневието ни имат допирни точки.

Остава ни само да ги намерим къде са и ще открием потенциала за творчеството и развитието.