Всеки ден се сблъскваме с хора, страдащи от проблеми с пристрастяването към нещо, било то алкохол, наркотици, храна, гледане на телевизия, стоене пред компютъра, играене на видеогри, кафе, та дори секс и т.н. А понякога самите ние сме тези хора.
Пристрастяването към различни неща е нормална картина, присъща на днешното ни ежедневие.
Повечето пъти, когато видим някого, който виждаме че прекалява с нещо и/или употребява някакви забранени вещества и субстанции или го подминаваме, като се правим, че не го забелязваме или се нахвърляме с какви ли не обвинения върху него, сякаш почти отъждествявайки го със самия дявол.
Но замисляли ли сме се, че може би нещата не са чак толкова прости?
Че не са такива, каквито изглеждат и че може би не знаем абсолютно всичко, за да имаме основание да се правим на всезнайковци, четящи конско на всеки човек, който виждаме че е пристрастен към нещо?
Защо толкова малко хора всъщност успяват да се възстановят завинаги от проблем с наркотиците, алкохолизъм или каквото и да било друго?
Защо толкова малко хора успяват да превъзмогнат огромния си апетит към храната за по-дълго време от една седмица и да свалят онези 10 кг, които винаги са искали завинаги?
Защо децата ни не се помръдват от стола пред компютъра, загледани в поредния епизод на някой сериал или задълбочили се в онази така досадна видеоигра и каквото и да правим, накрая те пак се оказват в същата позиция?
Третираме ли правилно пристрастяването? Това ли трябва да е отношението към потърпевшите от него? Лекуваме ли ги правилно? Помагаме ли им правилно?
Ако да, защо тогава не се възстановяват? Очевидно подходът ни не е правилен.
До този извод стига и известния британски журналист Джоан Едуард Хари. Той преосмисля отношението ни към борещите се с пристрастяването и започва да вижда грешките в методите за лечение, които прилагаме, спрямо тях.
На първо място, много от нас са склонни да пренебрегват факта, че някои вещества карат човека да развие не само психическа, но и физическа зависимост към тях.
Такова вещество, например, е хероинът. За да се откажеш от него не се изисква просто воля. Нещата тук не опират само до менталното състояние на човека.
В случая, опасният наркотик съдържа елементи, които след като редовно биват приемани от организма, той вече не може да функционира нормално без тях.
Тогава думите: „Всичко е в главата ти!“ нямат абсолютно никакъв ефект и значение и всъщност се оказват абсолютно безсмислени и ненужни. Не всичко е в главата на човека.
Всъщност оказва се, че причините за развиването на каквато и да е зависимост всъщност се крият много по-дълбоко и истинското лечение, от което се нуждае човека, е на много по-дълбоко духовно ниво.
Проведен е експеримент, който доказва това. Пред плъх, поставен в клетка се слагат две купички пълни с вода – едната с абсолютно нормална чешмяна вода, а другата напоена с хероин и други наркотици.
Всеки път, когато животното ожаднеело, то избирало тази с примеси. След известно време починало поради свръх доза. Но се оказва, че ако пред него са били поставени някакъв вид забавления, изборът би се оказал различен.
Причините за развиване на зависимост се крият дълбоко в нас – те са израз на нещо, което не можем да изразим, не искаме, не ни стига или просто се нуждаем от него.
Наркотиците, както и други пристрастяващи вещества – храна, видеоигри и т.н. са начин да запълним някаква дупка в нас, да уплътним времето си, което ако сме честни със себе си, бихме предпочели да уплътним по друг начин, но просто не си позволяваме.
Това, което боледуващият трябва да проумее е, че не може да замести нещо, което му липсва с каквато и да било друго, което да не е това нещо.
Той трябва да го намери и да си позволи да го прави. Да види какво му липсва и да запълни липсата с точно това нещо, а не да търси нискокачествени заместители, които да притъпят болката му.
