Кой стои зад всички наши желания и импулсивни постъпки? Защо хората са толкова предразположени към игра на хазартни игри, вредни навици и шопохолизъм? Какво ни тласка към съпружески изневери, неразумна консумация на захарни изделия и бързо приготвени храни? Защо се стремим към постигането на високи цели?
Отговорът може да ви се стори неочакван – вината за всичко това е допамина – невромедиатор, биологически активно вещество, предаващи електрически импулс. Казано по-просто, то отговаря за комуникацията на невроните в нашия мозък. Съдържа се в мозъка на всяко живо същество – и при човека, и при животните.
Разликата е в това, че при животните в естествени условия нещата, които могат да предизвикат удоволствие са значително по-малко. Изключение е търсенето на храна, дори тогава когато животното не изпитва чувство за глад.
През далечната 1953 година учените от университета в Монреал Питер Милнер и Джеймс Олдс провели много интересен експеримент върху мишка. Имплантирайки електрод в нейния мозък, те започнали да подават към него електричен ток. По този начин Олдс и Милнер се опитали да въздействат върху зоната в мозъка, която отговаря за страха.
Но ако предходните изследвания показвали, че мишките с такива електроди се опитвали да избегнат токовия удар, то гризачът на учените от университета в Монреал се опитвал точно обратното да получи нов електричен заряд, като постоянно се връщат към ъгъла на клетката, където я биел ток.
Оказало се, че мишката съзнателно желаела да повтаря това.
Олдс и Милнер дори не подозирали първоначално за това колко потресаващо откритие са направили, допускайки малка грешка в своя експеримент.
Те решили, че Олдс се е объркал, когато е имплантирал електрод в мозъка на мишката и попаднал в зона, която отговаряла за получаването на наслада. Но това съвсем не било така.
В своите експерименти учените стигнали и по-далеч и решили да докажат, че стимулацията на тази неизвестна мозъчна зона може да предизвика наслада. Те сложили гладна мишка в специален тунел, в 2-та края на който поставили купички с храна.
При обичайни обстоятелства гризачът без колебание, изтичвал към една от купичките и след това веднага се нахвърлял върху храната. Но Олдс и Милер подавали електричен ток към тази купичка, до която идвала мишката.
В резултат на това животното заставало на място и не се движило. Гризачът очаквал токовият удар, вместо да получи гарантираната храна.
След това изследователите решили да разберат, ще започне необикновената мишка да си бие сама ток, ако сложат в клетката и специален лост. Каква била изненадата на Олдс и Милер, когато животното, получавайки неограничен достъп до стимулация, не могло да се насити и си биело само ток на всеки 5 секунди.
Мишката влизала в съприкосновение с лоста, по който протичал електричен ток, докато не паднала от умора.
Допаминът в някакъв смисъл се явява стимул на прогреса, неговата функция е предпазва живото същество от мързел.
На практика експериментите с мишки и хора показват, че повишаването на нивата на този хормон и същевременно изпълняващ функцията на невромедиатор, ги стимулира към действия, насочени към увеличаване на потреблението. Сред невробиолозите този феномен получил названието система за подкрепление.
Но за активирането на допамина у човека, днес вече няма необходимост от имплантиране на електрод в неговия мозък.
Нашият свят е пълен с такива допаминови стимуланти – започвайки от съдържанието на лъскавите списания и се стигне до снимките в социалните мрежи. И всяко едно от тези изкушения може да превърне дори и най-непоклатимият психически човек в опитно животно на Олдс и Милнер.
