Повечето от българските деца не са могли и да си мечтаят да прекарат поне част от ваканцията си на курорт в съседна Гърция, затова пък много от тях прекарвали летата при баба на село, и това се превръщало в невероятно приключение, за което след това дълго си спомняли и разказвали на приятели.
Особеността на времената преди 1989-та – дори и детето да нямало баба със собствена къща на село, то така или иначе се озовавало сред природата.
На практика родителите винаги намирали роднини или познати, готови да вземат детето за ваканцията. Но за това толкова дълго чакано от детето време била необходима подготовка.
Във времената на дефицит заедно с детето на село на изпращал и огромен багаж, в който непременно присъствали и градски изкушения като шоколадови бонбони, колбаси, кафе, захар и много други неща.
Всичко това се обяснявало с факта, че по селата било трудно да се доставят тези продукти, а за родителите било въпрос на чест да се отблагодарят на „приемащата страна“ за гостоприемството.
Но пък наесен заедно с отпочиналото чедо обратно към града се изпращали даровете на природата – компоти, най-различни зарзавати, плодове, зеленчуци.
„Колкото работиш, толкова и ще ядеш“
Тази грубовата, но вярна народна поговорка, възможно най-добре отразявала положението в селата преди 1989-та.
Във времената когато обикновените наденици и сирена се считали за деликатес, за които трябвало да се ходи до града, хората се справяли както можели.
Много жители на селата поддържали немалко натурално стопанство – развъждали патици, кокошки, зайци, свине или кози, задължително поддържали градина, в която засаждали зеленчуци, и разбира се картофи, най-вече планинските села.
Градските деца бързо били приобщаване към работата в домашното стопанство, като получавали свой дял в общата работа – например, трябвало да разкопаят градината и да събират колорадските бръмбари от листата на картофите, и децата, играейки усвоявали навици да обработват земята.
Някои само за едно лято овладявали и съвсем невиждани за гражданите навици – научавали да се доят крави или да цепят дърва.
Също така във всеки двор непременно расли ябълки, вишни, праскови, боровинки и храсталаци – за радост на децата. Микс с кисело мляко и собственоръчни брани малини се превръщал в символ на щастливото селско лято.
От средата на 70-те години, през късния социализъм, селата станали още по-многолюдни – там имало много работа, кипял живот.
Съответно се раждали и доста деца. Често местните влизали в конфликти с градските, но рано или късно се обединявали в една голяма сурия от деца и се носели до късна вечер по улиците на селата, огласявайки околностите с детски крясъци.
Контрол отстрана на възрастните на практика напълно липсвал, но ако по-палавите момченца, които правели сериозни пакости понякога се запознали с пръчката на някоя баба.
Истинско приключение било и ходенето в гората за ягоди и гъби, ловенето на риба, излизането през нощта – всичко това научавало градските деца на взаимодействие с живата природа, ориентиране в местността и на много други полезни неща.
В българското село преди идването на демокрацията на практика било невъзможно децата да позвънят на родителите, тъй като телефони имали само важните хора – в администрацията, бригадира и местния милиционер.
Затова и малките граждани пишели писма на ръка и ги изпращали на мама и татко по пощата.
