Въпросът може да ви се стори нелеп, особено за сериозен научен труд, но получаването на отговор на него е и трудно, и същевременно важно. И наскоро беше проведено първото мащабно изследване на смеха в човешкия живот от раждането до първата година.
Природата на смеха е привличала вниманието на психолозите отдавна.
Известно е, че Дарвин е наблюдавал своите смеещи се синове, а Фройд е обяснявал смеха с чувство за превъзходство – ние се смеем над пропаднал човек, защото се радваме, че той е паднал, а не ние.
Знаменитият швейцарец Жан Пиаже, посветил целият свой живот на изследването на детския разум, смятал, че смехът е прозорецът, чрез който можем да погледнем към света през детските очи.
Той твърдял, че всяко нещо е смешно само ако от една страна, то е достатъчно неочаквано, а от друга все пак се вмества в нашия светоглед.
Така например всеки анекдот оперира с обичайните за нас елементи, но неговата сила е в това, че успява да излъже нашите очаквания. Пиаже също твъдял, че смеейки се бебето ни казва кое му е вече известно за света и кое не.
Но изследванията, които биха потвърдили или опровергали теорията на Пиаже, се наложило да почакат около 70 години.
През тази година когнитивният психолог от Лондонския университет Caspar Addyman с помощта на специално създаден сайт провел запитване сред повече от 1000 родители защо техните деца се смеят.
Резултатите от проучването били много трогателни – децата средно за първи път се усмихват на първи път се усмихват на възраст от 6 месеца, а се смеят, когато навършат 3 месеца.
Впрочем някои започват да се смеят 3 години по-късно, така че ако рожбата ви не се кикоти с цяло гърло, то тогава повод за паника няма.
Най-често родителите гъделичкат децата, но най-сигурният начин за разсмиване на бебе се оказва играта „Къде е мама /или татко/?“
Защо това е толкова важно? Защото бебетата от самото начало се смеят, когато общуват с хора, смеят се на чужди действия.
Но самото физическо преживяване на гъделичкането не е достатъчно – важно е кой го гъделичка /това между впрочем е отговор на въпроса защо човек не трябва да гъделичка себе си/.
Също недостатъчен е фактът, че лицето на възрастния се скрива зад дланите, а след това се появява отново. Важно е кой е този възрастен и че той извършва тези действия специално за бебето.
По този начин още преди да се научи да ходи или говори бебето вече притежава социални навици.
Това, което е по-важно – малките деца не са склонни да се смеят над чужди неприятности. Те по-скоро се разсмиват, когато падат сами, отколкото виждайки паднал възрастен.
Освен това бебетата се смеят, когато видят наоколо усмихващи се и радостни деца, а не печални и унили.
Така че теорията на Фройд, която изгражда въз основа на разговори с възрастни в своята клиника, е очевидно доста далеч от истината.
Момченцата се смеят малко по-често от момиченцата, но се смеят в еднаква степен над възрастните и от двата пола, затова сексистки шеги с деца не са уместни.
Caspar Addyman е изненадан колко малко внимание обръща научната общност на неговата работа. Отчасти, признава психологът, това се обяснява с факта, че е трудно да се разсмее дете с научна цел.
