Убеждението, че всеки от нас може да стане изключителен, носи повече вреда, отколкото полза.
Не на всяка цена да се стремим към изключителност
Има едно млад мъж – световно известен милиардер, а също така и технически гений, изобретател, предприемач, със спортна фигура, талантлив и толкова привлекателен, че изглежда сякаш Зевс се е спуснал от Олимп и е създал този щастливец собственоръчно.
Разполага с цял парк от спортни автомобили и няколко яхти, жертва милиони долари за благотворителност и сменя като носни кърпички жени с външност на модели.
Когато не е зает с онова, с което обикновено се занимават всички богати и влиятелни хора, прави технологични иновации за спасяване на планетата или помага на слабите и на потиснатите.
Да, отгатнали сте, този човек е Батман и е измислен.
За хората е характерно да си измислят идеални персонажи, като въплъщават в тях всичко, което биха искали да бъдат или да станат.
През Средновековието са били доблестните рицари, побеждаващи дракони и спасяващи принцеси. В Древна Гърция и Рим – герои, които сами са печелели войни и дори са се противопоставяли на богатите.
Днес имаме супергерои от комиксите. Необходими са ни такива персонажи, за да се справим с чувството за собствената си безпомощност.
Сами помислете – на Земята има повече от 7 млрд. души, и във всеки един момент само около 1000 от тях могат да повлияят на случващото се по света.
Защо да не приемем, че сме съвсем обикновени хора
Това означава, че на останалите ни се налага да се примиряваме с ограничеността на своя живот и с факта, че голяма част от това, което правим, след нашата смърт няма да означава нищо.
Да приемем това съвсем не е лесно, разбира се, това не означава, че не трябва да се стремим да ставаме по-добри. Просто трябва да приемем факта, че като цяло повечето от нас ще останат обикновени.
Ако вземем група хора, да допуснем играчи на голф, ще се окаже, че едни играят потресаващо, други ужасно, но повечето средно.
Дори и да сме успешни в едно нещо, в останалите сфери по-скоро ни очакват посредствени успехи. Така е устроен животът ни.
Невъзможно е да преуспеем абсолютно във всичко. Просто редките случаи на майсторство получават повече внимание – за тях се пише в медиите, говори се за тях.
Проблемите започва с това, че не искаме да приемем това. Убедени сме, че можем да станем изключителни, че така и трябва да бъде.
Това е напълно разбираемо. Днес имаме достъп до безпрецедентно количество информация. Ресурсите на мозъка ни са ограничени, затова не може да усвоим всичко, което се появява всяка минута по медиите и по телевизията.
Улавяме само онова, което се откроява, останалото – не
Забелязваме само това, което се откроява – най-големите открития, постижения, най-смешните шеги, най-тежки новини, най-големите опасности.
Медиите се стараят да ни разказват повече и повече, тъй като така те привличат зрители или читатели, това означава повече приходи.
Това е постоянен поток от изключителна информация, който ни научи да смятаме, че уникалността – това е новата норма.
Повечето от нас съвсем не са уникални, затова и постоянно страдаме от липса на увереност в себе си и отчаяно се опитваме да се откроим с нещо.
Струва ни се, че ако приемем факта, че сме обикновени, никога няма да станем по-добри. Но наистина изключителните хора стават такива не заради вярата в своята изключителност. Напротив, те смятат себе си за посредствени и искат да надрастват себе си. Това е парадоксално.
Приемайки своята обикновеност, снемаме товара от постоянния стремеж да бъдем по-добри от другите.
Така се избавяме от стреса и от тревожността, предизвикани от чувството на нашата недостатъчност. Получаваме свобода, за да постигаме това, което за нас всъщност е важно, без критика и завишени очаквания.
Започваме да ценим повече простите неща в живота – удоволствие от общуване с другия, помощ на нуждаещия се човек, четене на добра книга, смях заедно с близкия човек. Звучи, скучно, да? Защото това са съвсем нормални неща, но именно това ги прави важни.
