Детето расте умно, живо и креативно…
Но ето проблем – другите вечно му го говорят на въпреки, а то мълчи и се отдръпва засрамено.
Психолозите обясняват, че проблемът е в убежденията, които внушаваме на детето.
Как да проследим тези моменти и какво да правим, за да не лишим детето от воля?
Останалите деца не го викат за игри или му дават малка и пасивна роля.
В училище съучениците се опитват да му прехвърлят вината за всичко, заяждат се и се присмиват.
На състезания и конкурси то се бои да покаже себе си, постоянно заема втори, трети и дори последни места.
Родителите се опитват да се ориентират в ситуацията, искат наказания за грубияните, дори се стига до решение за преместване в друго училище.
Но и там се повтаря същото.
Без да осъзнаваме това, сами залагаме в съзнанието на децата си сценарий за провал. Защо става така?
Не се интересуваме от тяхното мнение
За съжаление, както от родители, така и от учители детето често получава убеждение, че е нищо, неговото мнение е без значение, от него се иска само да се подчинява.
От детето се иска изпълнение на инструкции.
При многократно повторение детето на ниво неврофизиология усвоява това като правилен начин за обучение и реагиране.
Решението
Преди да започнете да учите детето на нещо, попитайте го какво знае за това? И какво би искало да научи.
Много е вероятно неговите възгледи да се окажат откритие за вас самите.
Задължително трябва да му обясним каква е целта – защо трябва да изпълни тази задача.
Да научи названията на градове, за да реши тест – това не е цел.
А ако направите заедно маршрут за бъдещо семейно пътуване и междувременно изучавате названия на градове – това вече е цел.
Резултатът?
В първия случай учим детето сляпо да изпълнява инструкции, защото това ни трябва на нас или на учителката.
По втория начин го подтикваме да търси свой собствен път за опознаване на света.
Не даваме на детето право да изразява емоции
„Голяма глупост е да хленчиш“ Родителите често реагират на емоциите на детето като на поведение, което издава неговата слабост или като опит да ги омилостиви.
Постепенно детето спира да разбира какво чувства всъщност.
Лошо му е, а мама казва, че това е нормално.
Объркано е, опитва да изпитва това, което му казват родителите. Така обаче се обърква още повече.
Изходът
Ако родителите желаят детето им да израсне като самостоятелна личност, те трябва да говорят на езика на приемане на емоциите.
Например, така: „Разбирам, че ти е тъжно, на мен също ми е тъжно. Тъгата ни помага да разберем, че за нас е ценно, това, което не ни се е получило“.
Важно е да се дава възможност на детето да преживее тъжните моменти, те да бъдат признавани и заедно да се търси решение.
Когато искаме да научим на нещо детето, е много важно не просто да дадем инструкция и да изискваме изпълнение, но и да обсъждаме възникващите емоции.
Пазим децата си твърде много
На пръв поглед това е положително – грижим се, искаме да най-хубавото за рожбите си.
Но в стремежа си да опазим детето от рискове, му съобщаваме, че светът е опасен, а то е слабо и няма да се справи.
