В труден момент никой не ни протяга ръка, и живеем с усещане за дълбока самота дълги години. Защо хората се отдръпват от нас или поне така ни се струва? Защо никой не ни идва на помощ, докато сами не започнем да обичаме себе си и да се защитаваме?
В трудни моменти, сякаш всички бягат от нас – защо е така
Ето и един разказ – тъжен и проницателен за жена на средна възраст, която цял живот се чувства предадена, изоставена и самотна. Да, и имало основания за това.
Баща ѝ умира, когато е дете, майка ѝ се омъжва повторно за човек, който има две дъщери и към доведената се отнася с очевидно безразличие.
Момичето не успява да се сближи с доведените си сестри, обиждали я в училище, но не разказва на никого за това.
Разбира, че никой, дори и нейната майка, не се безпокои за нея в детството и в тийнейджърската възраст. И сега, вече като възрастна, тя продължава да живее в своята кула на самотата.
Мъже и приятелки я изоставят. Всички, от началника в работата до наемодателя на нейното жилище не си удържат на думата.
През всичките тези години жената продължава да живее като в детска възраст, без да получава подкрепа от никого. Когато чуем тази история, първата ни реакция е да проявим съчувствие към тази жена, тъй като всички са я предали. И само един, най-важният човек остава сякаш на заден план в този разказ. Този човек е самата тя.
Каква е причината за тази самота? В това, че сами предаваме себе си. Понякога е трудно да уловим момента, в който сами се оставяме на произвола на съдбата. Често това се случва в следните ситуации:
- Прекалено критични сме към себе си;
- Преставаме да обръщаме внимание на своето физическо и душевно благополучие;
- Позволяваме на околните да нарушават личностните ни граници;
- Лесно признаваме, че не сме били прави, ако не сме съгласни с околните;
- Страхуваме се да отстояваме своята гледна точка.
Какво да направим в такава ситуация
Да станем първо приятели на себе си
Ако продължим с разказа за трудния живот на жената, то можем да кажем, че хората, които са дълбоко разочаровани от всичко и от всички, рядко предизвикват съчувствие.
Преди у някого да възникне желание да ни помогне, е важно да се формират отношения, в които се проявяваме като човек, който може да се погрижи за себе си и за ближния.
Тези, които се оплакват от това, че са останали неразбрани и без подкрепа, сами не са готови да помогнат на някой друг. Това е обяснимо – не разполагат с допълнителен ресурс, за да помагат на още някого, тъй като не могат да разрешат собствените си проблеми.
Околните инстинктивно чувстват – да станеш приятел с някого е огромна отговорност, свързана с риск от превръщане в постоянен емоционален донор. Да, на хората, които не са били обичани в детството, им е изключително трудно.
Не можем да върнем времето назад, но е по силите ни да опитаме да се справим с неразрешените конфликти от детството сами или с помощта на професионална помощ.
Никой няма да ни научи на момента да се доверяваме на хората, как да станем по-уверени в себе си и по-щастливи. Това можем да постигнем единствено сами.
Да станем по-самостоятелни
Още една причина, поради която можем искрено да се съпротивляваме на ролята на човек, разчитащ само на себе си е, че сме изгубили надежда, че ще се сдобием с близки приятели, на които да разчитаме. И това ни кара да се чувстваме по-самотни.
Но в живота, колкото по-силни и уверени сме в себе си, толкова по-интересни стават околните. Те виждат в нас човек, на когото могат да разчитат. И на такъв човек в труден момент те ще се притекат на помощ, защото знаят, че каквото и да се случи ще съумее да се измъкне и да върне жеста.
Това желаят околните - реципрочност на отношенията, така ще се сдобием и с повече приятели, които ни уважават и на които може да се разчита.
