Голяма част от нас буквално изпитват страх при мисълта да не взимат живота на сериозно. Как така? Какво ще стане, ако спрем да мислим за последствията? Нали няма да сме подготвени, за това, което ще ни се случи? Как ще реагираме, ако стане еди-какво си? Ами това? Ами онова?
Изключително негативна страна на човечеството, като цяло, е че мисли толкова много. Но „мисли“ не в хубавия вариант на думата. А в онзи, който е способен да ти разбие главата.
Който те кара да пресъздаваш в ума си дадена ситуация отново и отново, да си въобразяваш различни сценарии за това как е могло да протече или как би протекло нещо, да измисляш в главата си реплики, които да кажеш в определен момент, макар че той или е минал или не знаеш дали въобще някога ще дойде.
А всъщност рядко идва.
Защо трябва да спрем да премисляме нещата от всички страни?
Защото фактите са си факти и трябва да ги приемем. Защото това да си въобразяваме всякакви възможни варианти на дадена ситуация е еквивалентно на самоубийство. Защото каква е ползата да измъчваме себе си и ума си с нещо, което дори не знаем дали е истина?
Каква е ползата да се притесняваме за неща, които не можем да променим? И каква е ползата да се притесняваме за неща, които можем да променим, след като можем да ги променим?
Единственото, което се изисква в подобен случай от нас е да действаме. Да направим нещо по въпроса, ако може да бъде направено.
Съвременното население има отвратителния навик да предполага. Да си втълпява разни лоши неща и да започва да ги вярва.
Защото всеки трябва да вярва в нещо. Вярата крепи човека. Но защо винаги избираме да вярваме в негативното?
Защо винаги сме убедени, че той не ни се е обадил, защото е бил с друга? Защо не можем да предположим, че е имал служебен ангажимент? Защо винаги когато ни извикат в офиса на шефа, трябва да ни смъмрят за нещо? Защо не можем да предположим, че може да искат да ни повишат?
Защо сме свикнали винаги да очакваме лошото?
Защо сме свикнали да търсим нещо, там където то не съществува?
Защото ни е страх. Страх ни е да не бъдем разочаровани. Защото нещо подобно вече се е случвало преди. И ние сме убедени, че ще ни се случи пак. Сякаш животът иска единствено да ни саботира. Сякаш трябва да се борим, за да живеем. И то да се борим със самия живот.
Така сме започнали да възприемаме света. Затова предварително започваме да се подготвяме за неща, които дори не са реални. Започваме да мислим за всяко едно дадено нещо и да си втълпяваме, че не бива да имаме очаквания.
Разочароваме се предварително, за да избегнем бъдещето разочарование, което всъщност не ни е дори гарантирано. Но ние така, за всеки случай.
Да живееш в бъдещето е илюзия. Да живееш в миналото пък няма смисъл. Минало – заминало. Да обмисляш хиляда варианти за нещо, за което колкото и да обмисляш няма как сам да стигнеш до отговора, а ще трябва да изчакаш да го разбереш, също няма смисъл.
Но сякаш хората просто искаме да се измъчваме. Сякаш ни харесва да сме нещастни. Сякаш нямаме търпение в края на живота си да не можем да заявим: „Живях по начина, по който исках“.
