Описание
Абдоминална актиномикоза представлява хронично заболяване, причинено от различни видове актиноминоцети. Характеризира се с поражения на различни телесни тъкани и органи чрез формиране на плътни инфилтрати, като впоследствие предизвикват появата на абсцеси, фистули или своеобразни кожни лезии.
От какво се причинява?
Патогените са лъчистите бактерии Actinomyces Israeli, които се развиват най-добре в хранителна среда, като образуват колонии с неправилна форма, често с лъчисти краища. Актиноминоцетите са чувствителни към бензилпеницилин, стрептомицин, тетрациклин, хлорамфеникол и еритромицин.
Лъчистите бактерии са разпространени във всички държави. Техен източник са болни хора и добитък. Въпреки това случаи на заразяване на човек от друг болен човек или животно не е описан.
Актиноминоцетите могат да се открият почти навсякъде в природата – сено, слама, почва и др. Също така често се намират в устата на здрави хора, сливиците и лигавиците на стомашно-чревния тракт. Затова съществуват екзогенни и ендогенни начини за предизвикване на инфекция.
Патогенеза
Най-често заболяването се предизвиква по ендогенен път. Лъчистите бактерии преимуществено се откриват в растенията и от тях могат да попаднат в тялото на човека и обитават лигавиците му като сапрофити.
Преходът на актиноминоцетите от сапрофитно в паразитно състояние способстват за възпалителни заболявания на устната лигавица, дихателните пътища и стомашно-чревния тракт. На мястото на актиноминоцетната инфекция се формира инфекциозен гранулом, който нараства и обхваща и околните тъкани.
В него се образуват абсцеси, които се нарушават и формират фистули.Увреждането на кожата има вторичен характер.
Какви са симптомите?
Първоначалните симптоми на заболяването обикновено са неясни и слабо изразени. Най-често се проявяват чрез повишена температура, неразположение, слабост и болка, която бавно и прогресивно се усилва.
Процесът на развитие на инфекцията наподобява на бавно прогресиращите злокачествени туморни образувания като например рак на стомаха, на дебелото черво и ректума или на шийката на матката. Могат да се наблюдават големи подкожни абсцеси, обширни уплътнения по кожата или фистули, в които са отделени лъчистите бактерии и това представлява често първият характерен признак на заболяването.
Без ефективно лечение лъчистите бактерии могат да се разпространят към съседни тъкани или органи, включително черен дроб, далак, бъбреци, маточни тръби, яйчници, матката, тестисите, пикочния мехур, ректума или коремната стена.
Лечение на абдоминална актиномикоза
Най-добри резултати се постигат чрез комбинация на етиотропна терапия с антибиотици и имунотерапия с актинолизат. Най-често се предписват големи дози бензилпеницилин 10 000 000 IU на ден или повече, които се вливат венозно в продължение на 1-1.5 месец като впоследствие се преминава на феноксиметилпеницилин с дневна доза 2-5 грама в продължение на 2-5 месеца.
При вторична гнойна инфекция най-често със стафилококи или анаеробни бактерии, се предписват дълги курсове с антибиотици от групата на диклоксацалина или тетрациклина, а за анаеробните инфекции метронидазол.
При имунотерапията актинолизат може да се прилага подкожно, вътрекожно, а също и интрамускулно. Подкожно и интрамускулно се инжектират 3 мл. актинолизат 2 пъти месечно.
Обикновено се назначава 3 месечен курс с 20-30 инжекции. При абсцес и емпием – натрупване на гной в кухина в тялото, се провежда хирургично лечение - инцизия и дренаж. При много големи поражения на белодробната тъкан понякога се прибягва до лобектомия.
От антибиотиците най-ефективни са тетрациклин, последван от пеницилин и по-малко ефективен е еритромицин. Резистентни на тези медикаменти щамове на лъчистата бактерия не са откривани.
Без лечение прогнозите са неблагоприятни. При абдоминална актиномикоза умират 50% от болните, а при гръдна умират всички болни. Относително леко протича шийно-лицево-челюстната актиномикоза.
Всичко това обуславя необходимостта от ранна диагностика и започването на лечение преди развитието на тежки анатомични увреждания. Като се има предвид опасността от повтаряне на инфекцията, оздравелите пациенти трябва да бъдат наблюдавани дълго минимум 6-12 месеца.
