Ако на обикновен човек затворим едното око, той ще знае, че реално има 2 очи, но едно от тях е затворено.
И дори ако загуби зрението за едно око, няма да оспорва този факт, че има око, но не вижда.
Но при някои хора се среща удивително състояние, когато човек е убеден, че загубеният орган си е на мястото и всичко е наред.
Още повече, че може да се случи така, че самото съществуване на загубеното око ще се окаже пълен абсурд за човека.
Това състояние може да се проявява в най-различни форми, а в неговата основа стои неспособността на човека към критична оценка на собствения проблем.
Този феномен е с названието „анозогнозия“, което в превод от гръцки означава отричане знанието на собствената болест. Кои са хората, които изобщо не забелязват проблема?
Болест на незнанието за болестта - анозогнозия
През 1899 година, неврологът от Австрия Габриел Антон описва няколко случая на кортикална слепота и глухота.
Хората, прекарали инсулт и ослепели напълно, се смятали за зрящи.
При предвижване се блъскали с предмети, но твърдели, че в стаята е прекалено тъмно.
Тогава това състояние получава названието синдром на Антон.
А през 1914 година сходни случаи на кортикална парализа описва френският невролог Жозеф Бабински.
Негови пациенти след инсулт частично загубвали подвижност на половината тяло, но не само не забелязвали този факт, но изобщо не осъзнавали наличие на втората половина на тялото.
Тази патология била наречена на Бабински – хемисоматоагнозия.
Анозогнозия и психика
Днес учените смятат, че анозогнозията може да се проявява в различни форми, които могат да бъдат самостоятелни заболявания, както и с различни стадии на развитие.
Да разгледаме различните форми по примера на хемиплегия – пълна парализа на крайниците на една половина на тялото, развиваща се в резултат на инсулт.
• Игнориране на дефект
Това състояние се нарича още анозодиафория.
Пациентът принципно знае за своя проблем, но не обръща внимание, равнодушен и обикновено не го забелязва.
• Подценяване на дефекта
Пациентът признава, че има проблем, но смята, че е много по-малък, отколкото всъщност.
Дори при пълен отказ на крайниците
• Неосъзнаване
Това състояние е същинската анозогнозия на Бабински – именно преди повече от 100 години такива случаи се описват от френския лекар.
Тези хора убедени са, че с тях всичко е наред, и крайниците работят, както трябва, от двете страни.
Такива пациенти се опитват да изпълняват обикновени движения и да не забелязват, че не им се получава.
Сигурни са, че се движат прекрасно.
Аналогична е ситуацията и с пациентите на доктор Антон, които са били лишени от слух и зрение, но са се смятали за зрящи и слушащи.
Краен случай е панагнозията – загуба на съществуващите преди разболяването навици и знания, способност за разпознаване на предмети.
Важно е тези стадии да се наблюдават при хора, чиято психика не е нарушена.
Но техният мозък създава картини, които ги карат да не виждат своя дефект или неправилно да оценяват неговото развитие.
Съвсем е друг е въпросът, когато анозогнозията се развива на фона на психични разстройства.
И в това случай се разграничават още 2 форми на заболяването.
• Отричане на дефекта
Човек отрича самата идея за наличие на парализа.
Не желае, дори да чуе, че нещо с него не е, както трябва.
• Отричане на дефект на фона измислици
От предходната форма се отлича по това, че пациентът подкрепя своето отрицание на проблема с разнообразни измислени обяснения.
