„Колко ужасно изглеждам!“, „Акълът никога не ми стига, за да разбера“, „Не заслужавам по-добър живот“ – и така нататък. Не може да се намери човек, който никога да не е отправял подобни упреци към себе си.
А тъй като полза от това няма никаква, ще се опитаме да се отнасяме към себе си по-доброжелателно и конструктивно.
Неприятният вътрешен глас ли е този, който ви кара да изпаднете в отчаяние, съобщавайки ви нещо за самите вас? Ако това е така, имаме 2 новини за вас. Добрата е в това, че не сте сами – вътрешният критик живее във всеки от нас.
А лошата е, че е невъзможно да си избавите от него Но не, между впрочем новостите са три. И третата също е добра – в един момент може да спрете да понасяте тази критика и да я прекратите.
В това е убедена психоложката и арт терапевтът Лусия Капачионе, автор на множество книги и статии, преведени на 20 езика.
„Как не те е срам?!“
Всичко, както се подразбира започва от ранното детство. Представете си, че детето с неловко движение събаря, например, стояща пред него чаша с мляко.
Случайно чупи скъпа играчка, бута на пода любима родителска ваза – и така нататък, списъкът с прегрешенията е безкрайно дълъг и всеки от нас със сигурност е бил обвиняван в нещо подобно.
Какво следва по-нататък? В най-добрия случай – съкрушена родителска въздишка, в най-лошия – гневно крещене.
„Е как може да си толкова непохватен?“, „Наказание, не, той е дете“ и неизбежното „Как не те беше срам ?!“ като за финал. И на нас ни е срам. Много ни е срам, болезнено преживяваме, че нещо с нас, се оказва не е както трябва, че сме лоши.
Разбира се, родителите изобщо не искали да ни втълпят това чувство, но и дори и така да е, това е крайният резултат. И много скоро във всяка неприятна ситуация ние неизбежно слушаме същите тези думи.
Само че вече произнесени от първо лице – как не ме беше срам, колко лошо постъпих. В нас се заселва вътрешен критик. Но той се установява в дълбините на нашето съзнание.
Лусия Капачионе го оприличава на компютърна програма, която се установява в нашия мозък на ниво невронни връзки. И непрекъснато възпроизвежда едно и също действие – ругае ни, хули ни и още веднъж ни нагрубява.
Разрушаващи ни защита
Вътрешният критик съвсем не е безобиден. Занижената самооценка, задънена улица вместо кариерен растеж и невъзможност да се откъснем от действащите ни зле взаимоотношения. – по-добра кариера и по-добри взаимоотношения ти не заслужаваш! – тържествено ни съобщава нашият критик.
Понижаване на творческите способности, а в много случаи и формиране на склонност към зависимости и други типове саморазрушително поведение – ето не пълният списък с опасности, приведен от Лусия Капачионе.
И не си струва да се заблуждаваме с напразни надежди, че конструктивната критика винаги е полезна, а назоваването на нещата с истинските им имена е признак на сила на характера и на честност.
Никаква полза няма от вътрешната критика, убедена е Капачионе. Целият неин смисъл се състои в това да ни задържи в рамките на обичайния минимум от действия, а не да нарушим границите, не ни даваме да насочим силите си към нещо ново и непознато.
