Свикнали сме да потискаме чувствата си просто защото не знаем какво да правим с тях. Как да се научим да слушаме себе си, да приемаме своите чувства и да се оставяме на вълната на свободата.
Защо е важно правилно да изразяваме чувствата си
34-годишната Мария описва типичната ситуация, през която преминават повечето млади семейства. През първите 2 години от брака с нейния съпруг скандалите били почти ежедневие.
Сватба, преместване в нов апартамент, раждане на дете, трябвало да се приспособят към този стрес. Първоначално те изливали натрупаната ярост в безкрайни претенции един към друг, казвали се обидни и неприятни неща.
От ярост веднъж Мария дори чупи чиния. В този момент и двамата осъзнават, че така не може повече да се живее, трябва отношенията да са по-цивилизовани и да се уважават чувствата един на друг.
След няколко часа двамата се успокояват, поговорили си какво се случва, открили в себе си мъдрост и се извинили един на друг.
Споровете и конфликтите не изчезват от техния живот напълно, но се появяват нови лостове за управление на собственото настроение.
От тогава са изминали 8 години. Научихме се да разговаряме. Първоначално по няколко дни обсъждали възникналите проблеми, без да намират решение и компромис, обиждали се вече без крясъци.
Най-интересното, че след няколко дни разговори предметът на разговор предметът на спора изчезвал от само себе си.
Сега периодите на взаимни обиди намалели. Възможно е да потискаме чувствата, оставяйки твърде много неизказано.
Да се определи източникът
Изпитваме едно или друго чувство по напълно определена причина, и задачата ни я да разберем. Ако се оставим настрана причината и се оставим далеч от бреговете на реалността.
Яростта ни принуждава да говорим или да вършим допълнителни неща, подлага на опасност нас и околните.
Тревогата, страхът, яростта могат да ни доведат до депресия, когато не можем да правим това, което ни е харесало.
Лошото настроение намалява защитните механизми на имунната система. Да попитаме себе си – какво се случва, защо точно с мен? Когато се ядосваме, тревожим или тъжим, винаги ли разбираме причината за своето състояние?
Много от нас, дори не се замислят. В най-добрия случай техният отговор – „Ядосвам се, защото той не прави това, което искам”, „Притеснявам се, че закъснявам за важно мероприятие”.
Това е реакция на външните обстоятелства или на поведението на другите хора, не сме стигнали по-далеч, не анализираме собствените си преживявания.
Независимо от това какво и кой ни е казал, емоционално реагираме самите ние. Колкото по-добре сме се научили да разбираме своите емоции, толкова по-лесно ще е да се справим с тях.
Например, често раздразнението и яростта са сигнал, че някой е нарушил границите ни, а на нас не ни е стигала смелост да ги отстояваме. Не сме могли да откажем на някого помощ, а се чувстваме уморени и изтощени.
Ако си бяхме позволили добре да се ядосаме, може би щеше да се наложи да принесем в жертва своето самочувствие.
Тревогите и вълнението често възникват в ситуации, при които се боим, че няма да оправдаем очакванията на околните. Задайте си въпрос – чии очаквания се стараем да оправдаваме?
И защо отклонението от тази се превръща в катастрофа за нас?
Дарът на вниманието
Преди 4 години Анна, на 37 години, установява, че изпитва вина за своето душевно състояние. Омъжена, с 2 деца, но се чувствала някак непълноценна, сякаш погубва живота си напразно.
Разбирала, че нейното настроение е реакция на обстоятелствата, работа, която не обича, проблеми с парите, но не знаела какво да прави.
Веднъж учителката на по-малката дъщеря помолила Анна за среща, тъй като момиченцето често плачело в училище. Жената била на границата на отчаянието и престанала да забелязва добрите неща в своя живот. Но още по-страшното, според нея, е че започнала да изпуска и своите деца.
Не можем да предотвратим неприятните събития, но можем да ги променим. Да отчетем чувството, да му дадем название и да намерим място вътре в себе си, е първата стъпка към това да придобием способност да управляваме настроението. Да свалим емоционалния товар от себе си, помага воденето на дневник.
