Със сигурност не сме били не само свидетели, но и участници във всякакъв по вид караници в семейството, в приятелството, в партньорството, в работата, пък и къде ли още не. Всъщност, опитът ни сигурно ни е показал, че колкото по-близки сме с даден човек, толкова по-лесно можем да го разстроим, и то без да искаме, без да имаме такива намерения и без дори да подозираме.
За жалост обаче, се случва точно така и накрая се оказва, че нараняваме най-много най-близките ни, което пък следователно наранява нас, ако наистина ги обичаме и имаме чувства към тях. Защото няма как да нараним, без да нараним себе си.
Кога сме склонни да нараняваме другите най-много?
Защото честно казано, нараняваме наистина много често. И то най-вече, когато вече ние, самите, сме наранени.
Защото точно когато ние сме наранени, се чувстваме зле. Чувстваме се огорчени, предадени, все едно някой ни е забил нож в гърба.
И в този момент се проявява егоистичната ни природа, която колкото и да потискаме по принцип, понякога избива и не може да не се изрази. А тя има склонността да се изразява точно по този начин – чрез болка.
Защото когато сме наранени, най-често имаме чувството, че не заслужаваме да се чувстваме така. Че не сме виновни ние, че не сме направили нищо лошо, че да се чувстваме зле. Че съдбата, животът и кармата просто са несправедливи с нас.
И в подобен момент, болката може да се окаже толкова силна, че дори да спрем да мислим. Да си кажем, че няма смисъл, след като поредния човек, на когото сме вярвали ни докаже, че точно очевидно наистина няма смисъл с някое свое действие или пък нещо подобно, което ни е докарало до това състояние на нещастие.
Обаче казвайки си, че няма смисъл ние се изпълваме с ярост. Изпълваме се със злоба, в чиято основа лежи именно това чувство на болката, на която не даваме да се изрази по друг начин.
Която се страхуваме да покажем и потискайки я, я изразяваме под формата на омраза. Омраза към живота и по-скоро към щастието в живота.
А именно защото то не е с нас сега. Защото в дадения момент не го притежаваме.
И не е рядко срещано да мразим и да ругаем точно това, което не притежаваме, точно защото не го притежаваме. И сякаш имаме чувството, че никога няма да го притежаваме.
И наранени, нараняваме другите. Защото животът ни показва, че не е честен. Защото не можем да търпим да страдаме несправедливо, без да сме направили нищо, а други хора пък могат да бъдат щастливи.
И се питаме, с какво тези други хора са повече от нас? Защо те да са щастливи, а ние да не сме?
И щом обаче нараним някой друг и така изкараме собствената си болка веднага идва момента на угризение. Веднага идва тази мисъл: „Това ще ти се върне от съдбата.“
Как да спрем това?
Като позволим на болката да се изкара по начина, по който е. Като не я превръщаме в други негативни чувства, които да предадем на другите. Защото технически тези негативни чувства тровят нас.
Като си позволим да бъдем слаби, както го усещаме - чрез плачене, чрез страдание, чрез вперен в стената поглед. По нашия си начин.
Без да нараняваме.
Защото наранявайки, нараняваме себе си. Защото всичко се връща. И това е кръговратът на живота, който няма как да ни избегне – рано или късно.
