Анорексията е изключително коварна болест, изразяваща се едновременно чрез физическото ни и психическото ни състояние, като основите й лежат именно във второто.
Сред жертвите на страшното заболяване са най-често млади момичета на между 14 и 25 годишна възраст.
Много от нас познават хора, развили в една или друга степен анорексия.
Да виждаш как твой близък буквално се самоубива бавно е много мъчително за теб самия. За да помогнеш на анорексик е нужно да го разбереш. Това обаче е изключително труден процес изискващ много внимание, търпение и доверие и от двете страни.
Какво си мисли анорексикът?
Има някои известни прилики в характерите на всички от анорексиците.
Всички те проявяват склонност към перфекционизъм, чувстват се недостатъчно добри постоянно, провявяват страх от мнението на околните, имат желание да се харесат на всички.
Това са хора, подтиснати от обществото, смятащи че ако свалят заветните 5 кг най-сетне самочувствието им магически ще се вдигне, ще получат така желаното одобрение на околните и ще се чувстват обичани и искани.
Това обаче е една от най-големите самозаблуди, през които заболелите се прекарват.
За да се възстановят, те трябва да излекуват психиката си.
Да си позволят да се почувстват важни и значими, да усетят любовта на другите и да преодолеят склоността си към перфекционизъм и вечният стремеж да се харесат. Ключът е да си позволят да се почувстват специални.
В момента, в който направят това нещо, образът в огледалото ще се промени. Няма да виждат вече дебеланата, която не е достатъчно слаба. Не е достатъчно добра.
Ще видят слабия, крехък човек, в който най-вероятно са се превърнали. И ще поискат да го променят. Ще поискат да се почувстват здрави отново. Изпълнени с живот отново. Цели отново.
Въпреки това, една от най-големите заблуди, свързана с анорексията е, че трябва да си слаб, за да си болен. Анорексията е болест на психична основа – слабостта е просто физическо следствие от нея, с други думи казано – видимата проява на това, което е отвътре.
Тази страшна болест е невинаги забележима на пръв поглед – тя може да се изразява във вината, която човекът чувства след като е хапнал малко повече от любимото си ядене или в гладът, на който се подлага вече втори ден, за да види промяна в тялото си.
Това обаче е абсолютно неправилен подход и може да доведе само до здравословни проблеми и негативни усещания.
Как да се справим и да подходим?
Честно казано, възстановяването е изключително труден и понякога продължителен процес. Изисква се огромна воля, за да овладееш ситуацията.
Много широко разпространено между анорексиците са мислите, че те самите контролират нещата. За тях това се изразява в глада – те искрено вярват, че щом успяват да оцелеят без или с много малко храна, то те са в абсолютен контрол над живота си.
За да помогнем на човек, развил анорексия трябва да го накараме да се поувства специален. Важен. Обичан. Да му покажем, че е именно такъв, заради това, което е отвътре.
В никакъв случай не казвайте, че има нужда от лекарска помощ – възможно е той да го знае. Така единствено ще го накарате да се почувства отново неразбран и отхвърлен и ще засилите проблема.
Не казвайте: „Просто яж.“ – той няма да го направи. Не го заплашвайте. Не го критикувайте – той се самокритикува достатъчно.
Единственото, което можете да направите е да му покажете, че е значим.
Че съществуването му е важно за вас. Ако успеете да го накарате да повярва в смисъла на съществуването си, да усети любовта в живота си, то ефектът ще е налице.
Да се приемеш е първата стъпка към възстановяването.
Колкото и клиширано да звучи, това е. Няма друг начин. Всичко друго е или нетрайно, или абсолютно безсмислено и безполезно.
Все пак, ако виждаме че не можем да помогнем е силно препоръчително да се направи консултация с психолог, преди да е станало прекалено късно.
