Любовта най-вероятно, ако не точно в момента, то все някога, е придобивала негативния си образ в живота ни. Онзи образ, свързан с нещастието, страданието, болката, чувството за отхвърленост, ненужност, предателството, силните изречени думи, които никога няма да бъдат забравени, та дори и самата забрава.
Много може да се пише по това колко страшна може да бъде любовта, не само в днешни дни, но и в миналото. Все пак, тя е една от водещите сили на човечеството, ако не и – водещата изцяло.
Важна ли е любовта?
Има различни мнения по темата, и то неслучайно. Всеки се е сблъсквал с любовта по различен начин – именно затова, когато сме наранени, хората се чувстваме неразбрани, объркани, сами, сякаш не е по силите на никого да ни разбере, да валидира как се чувстваме.
И когато сме попаднали в тази така наречена „емоционална дупка“ е напълно нормално да поискаме да не се чувстваме така. Защото никой не иска да се чувства наранен, никой не иска да се чувства предаден, никой не иска да се чувства зле. И често избираме просто да не се чувстваме никак.
Да спрем да зачитаме любовта. Да спрем да искаме да обичаме. Да спрем да искаме да бъдем обичани.
Което е изключително грешен подход от наша страна.
Кои са „лошите“?
„Лошите“ момчета и момичета или така познатите – сърцеразбивачи.
За да станеш такъв, е необходимо да си се бил сблъскал с такъв. За да направиш този избор е необходимо да си бил жертва на някой, направил този избор. Но правилен ли е изборът ти?
Хората, които нараняват вътрешно са наранени. А наранявайки, те се нараняват още повече, и то сами. Не можем да избягаме от съвестта ни – когато нараним някого, очакваме да ни се върна. Дори и подсъзнателно, дори да не го осъзнаваме в момента – знаем, че някой ден всичко се връща.
И наистина става така. Наистина си го „получаваме“ в даден момент – защото сме убедени, че ще си го „получим“. И така когато нараняваме, сами нараняваме себе си – просто със закъснение.
Любов ли е това?
Не. Чисто и просто, не е. За да бъдеш обичан, трябва ти да се обичаш.
Както вече казахме обаче, отразяваме това, което правим с другите – наранявайки ги, нараняваме себе си. Следователно е напълно логично и обратното – обичайки ги, обичаме себе си. Любовта, която даваме винаги, дори и не веднага, успява да се транслира върху нас самите.
Вътрешно, всички се нуждаем от любов. Вътрешно, всички искаме да бъдем обичани.
И когато обаче се откажем от това, ние практически се отказваме от любовта.
А няма как да наречем нещо, което го няма „любов“.
Кога е „любов“?
Грешно е схващането, че любовта боли. Не, може би само любовта не боли.
Любовта е онова усещане да си мислиш за някого, и да мечтаеш за него, и да искаш да го видиш, и да нямаш търпение. Любовта е онова пърхане в стомаха ти. Любовта е това, което те кара да се чувстваш добре.
Когато спреш да изпитваш това с човека до теб, това вече спира да бъде любов.Когато спреш да се чувстваш щастлив – перманентно, не просто с една караница - значи вече любовта е изчезнала.
Още сме влюбени, когато още се чувстваме добре. Любовта продължава да е в живота ни с избрания човек, когато още усещаме, че ние се обичаме. Когато спрем да се чувстваме така – когато вече не откриваме позитивното в любовта – то тогава няма любов. И тогава е времето да я потърсим някъде другаде.
