Няма как да не сме чували или сами дори да не сме употребявали израза „Дойде ми в повече“.
Най-често той бива използван, когато се опитваме да се оправдаем за някой път, в който сме започнали да викаме без видима причина, когато сме вдигнали безсмислен скандал, който не е трябвало да вдигаме, или когато просто сме избухнали в сълзи абсолютно изневиделица на масата.
Няма особено голямо значение, защото така и така „Дошло ни е в повече“ и очакваме от другите ако не да ни успокоят и да ни окажат подкрепа, то поне да ни разберат в подобни моменти и да не ни съдят за действието, което сме предприели без дори да го помислим предварително.
Защо ни идват нещата в повече?
Защото хората сякаш обичаме да потискаме емоциите си. Обичаме да не им даваме волята да се изразят и в един момент те стават прекалено много и започват да ни влияят не само на психическо, но и на чисто физическо ниво.
В един момент тялото ни казва: „Спри. Това ти е лимита. Не можеш повече. Аз не мога повече. Не мога да понеса повече и трябва да се отърва от това, с което вече си ме натоварил.“.
И всичките емоции, които сме скрили дълбоко в себе си, си намират мястото, на което е трябвало да бъдат още преди време. Където е трябвало да ги изпратим, още в момента, в който са се появили. И избухват с всичка сила, по какви ли не неприятни начини, за които най-вероятно, после ще съжаляваме.
Но не е зависело от нас. И всичко това, защото не сме ги изхвърлили от себе си навреме. А защо не сме го направили? Защо сме ги потиснали, вътре в нас?
Защо крием емоциите си?
Защото най-вероятно ни е страх да ги изразим. И по-скоро не точно да ги изразим, ами ни е страх от реакцията на хората около нас. На любимите ни, на близките ни. И дори да не е страх точно това, което изпитваме, то е един вид притеснение.
Един вид тревога, че тези наши емоции са грешни. Че ще бъдат отхвърлени, защото не са правилни. И че хората ще реагират зле, ако ги покажем в дадения момент – че ще бъдем помислени за луди, за прекалено чувствителни, за слаби и за не знам си какви още.
Но може би трябва да се замислим – не изглеждаме ли по-зле всъщност, когато ги изкарваме наведнъж, отколкото когато ги изкарваме постепенно?
Друга често срещана причина, поради която крием емоциите си е, „за да не нараним любимите си хора“. Но всъщност е хубаво да осъзнаем, че така е доста по-вероятно да ги нараняваме дори повече.
Защото така изглежда отстрани по-скоро, че им нямаме доверие, отколкото че се опитваме да ги предпазим.
Как да спрем да крием емоциите си?
Първата стъпка е да ги приемем. Защото въпреки че ги потискаме, те остават там. И продължават да ни влияят, било то дори само на подсъзнателно ниво. В един момент се манифестират като нещо по-лошо, ако не сме им дали поле на изява.
Веднъж приемем ли емоциите си, няма да имаме проблем да ги изразим. А това става като кажем какво точно мислим и чувстваме за дадена ситуация на самия момент на говореното – и това няма да ни навреди, напротив.
Първите пъти ще чувстваме сблъсък със себе си. Но после, щом свикнем да изкарваме негативното от себе си, ще усетим истинското щастие. А не онова, измъченото, с примеси на нещастие.
