„Никога не се отказвай.“ – думи, които са известни на всички от нас. Не е тайна, че по един или по друг повод сме ги чували или изричали. Те са неизменна част от хиляди филми, спечелили са си място в безброй книги и са широко разпространени в Интернет пространството и в социалните мрежи.
Но колко точно истина има в тях? Трябва ли да ги следваме безусловно, за да сме щастливи? Амбицията да имаме нещо винаги ли трябва да бъде удовлетворена? Кога са случаите, когато не трябва да продължаваме да се борим за нещо?
Кога са случаите, когато трябва да се откажем?
Има ли въобще такива случаи?
Да, има.
Да се откажеш от нещо не е нещо срамно.
Повечето от нас винаги са свикнали да играят ролята на „силния“ или на „силната“. Да казваме, че бихме се борили за нещо, дори вътрешно да знаем, че не си заслужава. Защото мразим да губим. Хората сме свикнали да мислим, че да се откажем от нещо, веднага ни прави слаби, веднага ни прави недостойни, веднага ни принизява като характери.
Хората сме свикнали да си мислим, че винаги трябва да се борим, че винаги трябва да сме с високо вдигната глава, да държим на своето и да жертваме всичко за болните си амбиции. Но тези болни амбиции неслучайно се наричат болни такива.
Понякога е по-добре за нас те да не бъдат удовлетворени и ние трябва да сме достатъчно умни да знаем, когато този момент е настъпил. Понякога щастието се крие в това именно да не постигнеш нещо, което си мислиш, че искаш, а не в това да го постигнеш.
Защо?
Защото хората често си втълпяваме неща, които не са реални. Хората често си втълпяваме, че искаме дадено нещо, че ще сме по-щастливи, когато притежаваме дадено нещо, че ако имаме именно това дадено нещо, не друго, ами само и точно това, ще живеем живота на мечтите си. Че всичко ще е цветя и рози, ако еди-какво ни се случи.
И си правим сценарий и очаквания в главата, и дори да твърдим, че нямаме такива, ние вече сме си ги изградили. Просто не си го признаваме.
Но както всички, със сигурност, сме забелязали в живота си, не винаги получаваме това, което искаме, колкото и да го преследваме, колкото и да се борим за него и да го желаем. И не се отказваме – защото така трябва, нали?
Защото хубавите неща винаги се постигат трудно и защото все някога ще спечелим? Или ще загинем, биейки се?
Трябва ли това да се случва?
Това е всъщност големият въпрос, който трябва да си зададем.
Понякога е добре да се откажеш от нещо, когато виждаш, че не се случва, защото може би ще си по-добре без него.
Когато една връзка не върви, каквото и да правиш, каквото и партньорът ти да прави, трябва да спрете да се опитвате да се нагодите един към друг, да спрете да се променяте и да потърсите щастието другаде. А понякога щастието се крие в това да не получаваш това, което искаш.
Защото хората имаме навика да искаме неща, които са вредни за нас. Имаме навика да се разрушаваме сами, без дори да го осъзнаваме. И щом осъзнаем това нещо, щом се пуснем от нещо, което ни наранява навреме, ще открием нещо по-добро.
Да можеш да се отказваш е много по-трудно, отколкото изглежда. Много по-трудно от това да продължаваш да се бориш. От това да продължаваш да се държиш за нещо, което те наранява.
Да можеш да се отказваш е изкуство, което трябва да усвоим – с идеята за едно по-светло бъдеще и един по-добър живот.
