Хората сме човешки същества все пак и грешим. И при това, грешим много и често. Грешим в отношенията си с хората. Грешим в чистата и проста фактология на нещата. Грешим в мненията, които си изграждаме. Грешим в преценките си, грешим в мисленето си. Грешим във всичко, сякаш.
Но грешката е нещо, което сме свикнали да възприемаме по много по-лош начин, отколкото би трябвало. На една малка грешка може да бъде погледнато по такъв начин, че тя да бъде възприета като безценен опит. Като нещо, което ни помага да израснем духовно и физически.
Защото допускайки грешки, както всички знаем, ние се учим.
И дори може да се каже, че правейки грешки всъщност не грешим. Защото грешките са равни на опит. И грешките ни помагат да се развиваме и да се движим напред. Защото ако не пипнем котлона и не се опарим, няма как да знаем какво е чувството.
Но за жалост, хората имаме навика да допускаме една и съща грешка или подобни една на друга грешки, прекалено много пъти. До такава степен, че те вече не ни носят развитие и духовно израстване, ами само и единствено болка и нещастие.
А защо да бъдем нещастни? Защо да повтаряме едно и също нещо, което ни прави нещастни непрекъснато?
Осъзнаваме ли дори, че дадено нещо е причината всъщност да сме нещастни или гледаме в абсолютно неправилната посока? Защото и това може да е случаят. Защото често сме толкова заблудени и заслепени, че се блъскаме в крайности и се чудим какво не ни е наред.
Добре е да се замислим дали нещата, които правим ежедневно и всеки път ни носят лоши усещания трябва всъщност да продължим да правим?
И коя е най-често допусканата грешка от хората, която трябва да се стремим да избягваме да правим, отново и отново?
Въпреки че, най-вероятно сме свикнали и ще ни е доста по-трудно да се отървем от навика да страдаме, отколкото си мислим. Защото и да си щастлив не е понякога толкова лесно, колкото изглежда.
А това е именно, че ни е страх да поискаме помощ.
Защото всеки един от нас, понякога, има нужда от помощ. Не материална, а чисто и просто емоционална. Само и единствено морална подкрепа.
Живеем в жесток, безсърдечен и егоистичен свят най-вече, защото ние сами си го правим такъв. И да, звучи просто и може би дори невярно, но е самата истина.
Замислете се, ако някой ви поиска помощ от сорта на обикновена подкрепа за 15 минути, да поплаче на рамото ви или да го прегърнете, дори да не ви е особено близък, ще откажете ли?
Най-вероятно не, освен при някои изключения. Тогава защо на вас биха ви отказали?
Хората са добри. Просто трябва да потърсите добротата им.
Защото не сме свикнали да я изявяваме. Защото се страхуваме, че ако сме добри ще изглеждаме слаби. Че ако сме добри, всички ще се възползват от нас непрекъснато. Че никой няма да ни зачита и да ни има за авторитет.
Но не. Това не е еднозначно на това да проявяваш добротата си. Това би се случило само ако го позволиш и би било равно на глупост.
А ти не си глупав. Просто добър. И това е достатъчно.
