Учените доказват, че склонността към насилие се предавала на хората от маймуните.
Склонността към убийство на себеподобни се предава от маймуните на хората.

За психологическите, социологическите и еволюционните корени на вътревидовото насилие вече отдавна се водят горещи спорове.

Томас Хобс, философ от 17-ти век, предполагал, че склонността към насилие над себеподобни е дадена на човека от природата.

А вече век по-късно Жан-Жак Русо смятал, че всичко това зависи от средата. Социолозите отдавна дискутирали тази тема, категоризирайки случаите на насилие в зависимост от възраст, пол, раса, но всеки път не се получавали конкретни резултати.

Група учени от университета на Гранада под ръководството на Хосе Мария Гомеза използвали сравнителни методи, които заимствали от еволюционната биология, и се установило, че предразположеността към насилие над себеподобните сме наследили от нашите предци примати.

Екипът на Гомес анализирал данните на повече от 4 милиона случаи на вътрешновидови убийства при бозайници, включително и сред хората, като се започне от края на каменната ера – 50-10 хиляди години преди новата ера.

Оказало се, че нивото на вътревидовите убийства е изключително близък при близките родствени видове – при разумния човек и шимпанзето, например.

Нивото на такива убийства било по-високо при териториалните и социалните, населяващи определена територия и които я охраняват, видове, особено приматите.

Едно от най-важните открития на Чарлз Дарвин било е, че всички живи същества еволюират за сметка на мутации, които индивидите наследяват от предците си.

В сравнителната биология се използват филогенетични – еволюционни, дървета – те са нужни, за да се проследи историята на биологичната еволюция до необходимите исторически периоди и да се реконструират възможните наследствени особености на видовете, съществували преди милиони години.

Гомес с колегите му използвали методите на сравнителна статистика във филогенетиката. Учените се обърнали към изследванията, в които се разглеждали причините за смъртта на над 4 милиона индивида от 1024 вида.

Екипът пресмята количеството на вътревидовите убийства за всеки вид. Изследванията, в които причините за смъртта не били установени, не се вземали под внимание.

Освен това били анализирани повече от 600 изследвания на човешки популации от палиеолита до наши дни.

Изхождайки от получената информация екипът от учени пресметнали, че количеството на вътревидовите убийства при Homo sapiens е 1-2% от общия брой смъртни случаи.

Тоест насилието се оказва причина за смъртта в 1-2 случая на всеки 100. За сравнение, при много други бозайници този показател е равен приблизително 3 убийства на 1000.

По милост към ближния засега не достигаме до косатките – при тях нивото на вътревидовото изтребление между животните.

Но сме различаваме съществено от пумите, павианите, лемурите и чинчилите, при които на 1000 смъртни случая се падат 100 убийства на роднини.

Експерименталните данни за насилствени смъртни случаи сред хората от времената на палеолита потвърждават – преди усвояване на земеделието и създаване на постоянни поселения 2% от хората са умирали от ръцете на представители на своя вид.

Така учените стигнали до заключението, че природата на насилието е частично заложена в генетиката.

Гореспоменатият Хобс, между впрочем, смята, че вътрешновидовите убийства са 15-25% от общия брой. На този фон резултатите от изследванията изглеждат доста оптимистично.

Освен това групата на Гомес установила, че броят на случаите на смъртоносно насилие нараствало хилядолетия, след като хората започнали да водят уседнал начин на живот.