Еуфорията от успеха замъглява съзнанието и ни лишава от качества, които са помогнали за постигане на поставената цел.

За да се противопоставим успешно на собственото си его, трябва да научим, на какви игри си играе то с нас.

1. Преувеличаване на собствената значимост

Успехът рядко е заслуга на един човек, обикновено това е резултат от екипна работа.

В началото на пътя, когато все още нямаме никакви постижения, всички в екипа разбират, че работят заради общата цел.

Но щом дойде успехът и започнат сериозните победи, екипният дух отслабва.

Всеки започва да пресмята размера на собствения си принос и обикновено надценява собствената си значимост.

Щом чуем заветното „ние сме направили това“, желаем да получим личния дял от успеха под формата на пари и слава.

Но ние имаме право, защото това е наша заслуга.

Но колкото и да е важно нашето участие в общата работа, не можем да си купим индулгенция, за да изпъкнем пред другите.

Контрапродуктивно е да приписваме всички заслуги на себе си.

Ако със своето Его посеем раздор в екипа следващ успех може и да няма.

2. Арогантност

Хубаво е да се гордеем със себе си, но е много лесно да пристъпим границата между гордостта и безочливостта.

Не и не, но се прокрадва мисълта: „Ако не бях аз, нищо нямаше да стане“.

Не само превъзнасяме своите заслуги, но и подценяваме приноса на всички останали.

Тези, които работят с нас рамо до рамо, забелязват това и започват да се отнасят с ирония в най-добрия случай.

3. Стремеж да контролираме всичко

Безочливостта върви ръка за ръка със свръхконтрола.

Нашето его ни казва: „Ти си с пъти по-добър, по-добре знаеш как трябва да бъде всичко. Кой, ако не ти?“

Стига се до там, че започваме да се месим в работата на другите и проверяваме дори най-незначителните детайли.

Всичко това е, за да си потушим егото.

Превръщаме се в хора, с които е невъзможно да се работи.

В стремежа си да контролираме всичко и всички, трябва да помним, че нашата власт вече не е толкова голяма.

Не контролираме метеорологичните условия, световният пазар, решенията на другите хора.

Напразно хабим сили, които биха имали по-добро приложение.

4. Параноя

Другото разрушително проявление на егото е болезнената подозрителност.

Чувстваме, че всички завиждат на нашия успех и всячески се опитват да ни го отнемат.

Никой на никого не трябва да вярва.

В обкръжението сме на врагове и глупаци.

Трябва да ги следим постоянно и да се опитваме да ги надиграваме.

В желанието си да се предпазим сами си създаваме заговор, който желаем да предотвратим, но всъщност се превръщаме в заложници на собствената си подозрителност.

Врагът е само един – това е нашето его.

5. Самозалъгване

Понякога обръщайки се назад и виждайки трънливият път към успеха, казваме на себе си: „Винаги съм знаел, че така и ще бъде“.

Не сме надявали, не сме стремили, а сме знаели, че точно така ще стане.

Не се самозалъгвайте, нямате си и на представа дали ще ви се получи или не.

Подобни легенди утешават нашето самолюбие, но не са толкова безобидни, колкото изглеждат.

Проблемът е, че егото се е опитвало да ни убеди, че успехът е нещо съвсем обикновено.

Успехът ни е съпътствал в миналото, а това означава, че ще ни съпровожда и в бъдеще.