Еуфорията от успеха замъглява съзнанието и ни лишава от качества, които са помогнали за постигане на поставената цел.
За да се противопоставим успешно на собственото си его, трябва да научим, на какви игри си играе то с нас.
1. Преувеличаване на собствената значимост
Успехът рядко е заслуга на един човек, обикновено това е резултат от екипна работа.
В началото на пътя, когато все още нямаме никакви постижения, всички в екипа разбират, че работят заради общата цел.
Но щом дойде успехът и започнат сериозните победи, екипният дух отслабва.
Всеки започва да пресмята размера на собствения си принос и обикновено надценява собствената си значимост.
Щом чуем заветното „ние сме направили това“, желаем да получим личния дял от успеха под формата на пари и слава.
Но ние имаме право, защото това е наша заслуга.
Но колкото и да е важно нашето участие в общата работа, не можем да си купим индулгенция, за да изпъкнем пред другите.
Контрапродуктивно е да приписваме всички заслуги на себе си.
Ако със своето Его посеем раздор в екипа следващ успех може и да няма.
2. Арогантност
Хубаво е да се гордеем със себе си, но е много лесно да пристъпим границата между гордостта и безочливостта.
Не и не, но се прокрадва мисълта: „Ако не бях аз, нищо нямаше да стане“.
Не само превъзнасяме своите заслуги, но и подценяваме приноса на всички останали.
Тези, които работят с нас рамо до рамо, забелязват това и започват да се отнасят с ирония в най-добрия случай.
3. Стремеж да контролираме всичко
Безочливостта върви ръка за ръка със свръхконтрола.
Нашето его ни казва: „Ти си с пъти по-добър, по-добре знаеш как трябва да бъде всичко. Кой, ако не ти?“
Стига се до там, че започваме да се месим в работата на другите и проверяваме дори най-незначителните детайли.
Всичко това е, за да си потушим егото.
Превръщаме се в хора, с които е невъзможно да се работи.
В стремежа си да контролираме всичко и всички, трябва да помним, че нашата власт вече не е толкова голяма.
Не контролираме метеорологичните условия, световният пазар, решенията на другите хора.
Напразно хабим сили, които биха имали по-добро приложение.
4. Параноя
Другото разрушително проявление на егото е болезнената подозрителност.
Чувстваме, че всички завиждат на нашия успех и всячески се опитват да ни го отнемат.
Никой на никого не трябва да вярва.
В обкръжението сме на врагове и глупаци.
Трябва да ги следим постоянно и да се опитваме да ги надиграваме.
В желанието си да се предпазим сами си създаваме заговор, който желаем да предотвратим, но всъщност се превръщаме в заложници на собствената си подозрителност.
Врагът е само един – това е нашето его.
5. Самозалъгване
Понякога обръщайки се назад и виждайки трънливият път към успеха, казваме на себе си: „Винаги съм знаел, че така и ще бъде“.
Не сме надявали, не сме стремили, а сме знаели, че точно така ще стане.
Не се самозалъгвайте, нямате си и на представа дали ще ви се получи или не.
Подобни легенди утешават нашето самолюбие, но не са толкова безобидни, колкото изглеждат.
Проблемът е, че егото се е опитвало да ни убеди, че успехът е нещо съвсем обикновено.
Успехът ни е съпътствал в миналото, а това означава, че ще ни съпровожда и в бъдеще.
