Животът е цветен. Животът е красив. Животът е изпълнен с емоции от всякакво различно естество, с изключително различни, ненаподобяващи нищо подобно, взаимоотношения между хора, изпълнен с желания, мечти, идеи, иновативност, креативност, препятствия, опасности, очарование, тежест, сълзи, любов, омраза, различия, разнообразие.
Разнообразие. Животът е разнообразие.
Но да се замислим, колко от нас всъщност изпитват пълноценно това разнообразие? Колко от нас успяват да се насладят на това, което е живота?
Всъщност повечето хора, повлечени в ежедневието не разбират как минават дните им. Неусетне годините се нижат, нещата се променят и в един момент когато погледнат назад осъзнават, че са се превърнали в средностатистическия българин, неизпълнил мечтите си.
Неизказал това, което мисли. Не споделил истинските си чувства. Виждат един скучен, нормален живот. И съжаляват. Съжаляват за всичките часове, прекарани пред бюрото, заровени в бумащина документи за пореден път.
Съжаляват за времето, когато не са си позволили почивка, за да изкарат допълнително 10 лева. Съжаляват за това, че са си причинили една постоянна скука, заради обществото, което ги заобикаля. А скуката убива. Еднообразието убива.
Научно доказано е, че посредствеността, до която води това непрестанно отегчение е здравословно противопоказно. Но хората не се замислят над това.
Те обявяват с гордо вдигната глава как се опитват да живеят „здравословно“ като посещават фитнес залата няколко пъти в месеца или предпочитат мазната готвена развалена храна в магазинчето пред туко-що изпечената пица.
Но осъзнават ли, че вредят на организма си, ограничавайки се до общественото мнение за това, което е здравословно? Осъзнават ли, че за да водят един наистина здравословен живот трябва да слушат тялото си? Трябва да усещат сърцето си.
А сърцето иска разнообразие. И когато не му го предоставим започваме да изпитваме физически проблеми и се чудим от какво сме се разболяли отново.
Всъщност зад всяка една болест седят не просто климатика, отворения прозорец или студеното време. Седи психиката ни.
Претоварената психика, изтощената или просто неудовлетворената намира начин да „избие“ и да се изрази физически. Така мисленето ни успява да ни предразположи към болести и проблеми.
Когато неудовлетвореността стане част от ежедневието ни, тогава спираме да сме щастливи. А какво се крие зад тази неудовлетвореност?
Крие се това, че ние отказваме да бъдем щастливи. Отказваме да се направим такива. Предпочитаме да се оставим в ръцете на хората около нас и да очакваме щастието да ни залее и всички да ни обичат и харесват.
Да, ама не. Не става така. Ние отказваме да поемем отговорност за това, че не сме доволни от живота си. А не сме доволни от него, защото не сме се ръководели от това, което искаме.
Наблегнали сме на нуждите на обществото, не на нашите. Но удовлетворявайки нуждите на обществото непрекъснато и не отделяйки време за същността ни, ние започваме да изпитваме нужда да продължаваме да го правим.
По някакъв начин неудобството става удобно. Така винаги имаме извинение защо не сме направили нещо, което сме желали. Оправдание защо не сме преследвали наша мечта. За да се самозалъжем. За да успокоим себе си.
Защото дълбоко в нас усещаме как нещо ни обвинява, че не следваме желанията си. И ние дълбоко в нас се стараем да му обясним, че е нямало начин. Но знаем, че винаги има начин.
Не можем да излъжем себе си. Не и за дълго. Не и наистина. Трябва да го приемем и да сме готови да се сблъскаме с обществото, докато преследваме интересите си. Нашите собствени интереси.
Нашите собствени цели. Разбира се, без това да вреди на другите. Да не забравяме: „Човек е мъдър, когато знае границите на собствената си свобода.“.
