В трудните моменти никой не ни протяга ръка и ние живеем с усещане за дълбока самота дълги години. Защо хората, както ни се струва, си отиват от нас?
Защо никой не ни се притичва на помощ, докато сами не започнем да обичаме себе си и да се защитаваме?
Ето и една история за ситуации, в които много хора са попадали.
Това е тъжен, сърцераздирателен разказ за жена на средна възраст, която през целия си живот се е чувствала предадена, изоставена и самотна. Да, и тя е имала основания за това.
Баща ѝ умира, когато е още дете, майка ѝ отново се омъжва за човек, който има 2 дъщери, а към доведената си той се отнасял с очевидно безразличие.
Момичето не успяло да намери общ език с децата на своя пастрок, обиждали я в училище, но тя не разказала на никого за това.
И разбрала, че никой не се безпокои, включително и майка ѝ не се безпокои за нея в детска и тийнейджърска възраст. И ето сега, когато вече пораснала, останала и така да живее в кулата на самотата.
Приятелките и мъжете я изоставят. Всички, от началника в работата до хазяина на апартамента, който тя наема, не удържат на думата си.
През всички тези години жената, по нейни думи, продължава да живее като в детската си възраст, като от никого не получава подкрепа.
Безспорно – първият естествен порив е човек да ѝ съчувства. В нейната история могат да се видят тези хора, които са я отхвърлили и са я предали. И само един, важен човек остава незабележим на този ред.
Този човек – това е самата тя.
За съжаление, хората, които са разочаровани от всичко и от всички, рядко предизвикват съчувствие.
Каква е причината за тази самота?
Това, което ние сами предаваме. Понякога е трудно да уловиш момента, когато сам се хвърляш на произвола на съдбата. Често това се случва в такива ситуации, когато например:
• Прекалено сме критични към себе си;
• Преставаме да отделяме време на своето физическо и душевно благосъстояние;
• Позволяваме на хората да нарушават личните ни граници;
• Лесно признаваме, че не сме прави, ако не се съгласяват с нас;
• Боим се да отстояваме своята гледна точка;
И това са само част от примерите.
Какво да правим?
Да станем приятел на себе си
Преди у някого да възникне желание да ни помогне, е важно да се формират отношения, в които се проявяваме като човек способен да се погрижи за себе си, и за ближните.
Тъй като тези от нас, които се оплакват от неразбиране, сами далеч не са готови да подадат ръка на друг човек. Това е обяснимо – нямат допълнителен ресурс, за да помагат на някого още, тъй като и самите тях едва им стигат силите.
Никой няма да ни научи за един час да се доверяваме на хората, да станем уверени в себе си и щастливи. Да стигнем това – можем и сами.
Околните инстинктивно чувстват – да стана приятел на този човек означава да поема риск да се превърна в постоянен емоционален донор.
Да, на хората, които не са заобиколени в детството с любов и внимание, им е особено трудно. Не можем да върнем времето назад, но по силите ни е да поработим и да се отпуснем.
