Хората правим грешки – напълно нормално е и трябва да се примирим с този факт. Със сигурност, сме вършили, вършим и ще продължаваме и за в бъдеще да вършим, неща, за които несъмнено ще съжаляваме и за които ще си казваме: „Добре, защо ми трябваше да го правя?“.
Ще правим неща, които не искаме и ще съжаляваме, че сме ги направили. Ще правим неща, които искаме и също ще съжаляваме, че сме ги направили. Няма как да избегнем всичко това и всичките ни опити да го направим биха били абсолютно безсмислени.
Защо не трябва да се обвиняваме?
Защото това да се измъчваме за нещо, което вече е минало, вече е станало и няма връщане назад, макар и да осъзнаваме колко глупаво е било не е причина да легнем, да се завием и да потънем в самосъжаление с купа сладолед. Всъщност е причина да се поучим и да позитивното от негативното. Защото винаги има такова.
Това да се наказваме мислено, че сме сгрешили няма да ни доведе до нищо хубаво и със сигурност няма да ни помогне – най-много просто да навреди още повече на връзката, която сме изградили сами със себе си и да обърка живота ни още повече.
Чувството за вина и самонаказването никога не е помогнало никому. Няма смисъл да се чувстваме зле за нещо, което не може да бъде променено – няма смисъл и да се чувстваме зле за нещо, което може да бъде променено, именно защото то може да бъде променено.
Важното и това, което се изисква от нас е точно да го променим. Но това не става, като си позволим да бъдем обсипани от суисидни мисли за това, че сме направили грешка.
Това става като не повтаряме тази грешка отново – защото следващия път вече няма да е грешка, а ще е избор.
И има някои неща, които всеки от нас прави и за които после съжалява. И най-вероятно пак ги прави и пак съжалява, защото е трудно да не си позволиш да направиш някои грешки отново и отново.
Било то да пренебрегнеш вътрешната си интуиция за сметка на разума си, да послушаш някой друг за нещо, за което сигурно, дълбоко в теб знаеш, че трябва да послушаш само и единствено себе си или каквото и да било друго.
Какво трябва да направим?
Единственото, което се изисква от нас е да запомним.
Но не в смисъла да запомним болката от нещо или да запомним чувството, което ни е споделяло и което най-вероятно, не е било никак хубаво. Не да запомним вината или пък още по-лошо – да продължим да я „практикуваме“ към себе си.
Не, това което трябва да запомним е самата ни грешка и да си позволим следващия път да не я правим.
Когато тръгнем отново да я правим да си спомним за последствията от случая, в който сме я направили миналия път.
И всъщност в такъв момент, ще ни се стори по-удобно да я направим – защото знаем че сме оцелели и знаем, че можем отново да минем през тези последствия.
Но точно тогава трябва да проявим воля и да рискуваме – да рискуваме да не я направим.
Защото, колкото и да ни е страх от неизвестното, ще си заслужава. А дори и да има негативни последствия – това ще е нова грешка, от която да се поучим.
И това е много по-добре отколкото непрекъснато да трябва да се поучаваме от една и съща.
