Всъщност всички наши възпитателно-образователни действия преследват една голяма цел – да направят детето идеално. Или пък почти идеално. За да се учи по-добре, винаги да слуша, бързо да подрежда стаята си, за да подготвя само домашните, да си намира правилните приятели и изобщо да бъде добро. Но винаги ли това е добро?
Развиващите игри от самото раждане, четене на правилна литература, водене по многобройни кръжоци и репетиториуми, музикално училище и шахматен клуб, а още и 2 езика.
Всички тези занимания родителите обясняват с желанието да осигурят на детето щастие и добър живот. Като порасне, ще каже благодаря. Но често зад действията на родителите стоят съвсем други мотиви.
Какво постигаме всъщност?
Да живеем с идеалното дете е много удобно. С него можете спокойно да ходите на гости, на кафе, да отидете на пътешествие с влак или на самолет. То не се лигави, не капризничи, не се уморява и не иска по никое време да ходи до тоалетна.
Идеалното дете не боледува, тоест не пречи на майка и на татко да работят, а ако се е разболее остава спокойно с детегледачката – без истерии и нервни изблици.
Освен това идеалното дете показва на околните, че има най-добрите, грамотни и мъдри родители. И в това се крие проблема. Нима детето е длъжно да доказва на света, че вие сте добра майка.
Във всички очаквания го няма най-важното, и това е самото дете. Само стремежът на родителите нещо и на някого да доказват и красиво да изглеждат в очите на околните.
Случай от практиката
Когато детето било на 9 месеца, родителите му го водили на развиващите занятия по системата Монтесори. Избрали най-добрият клуб в града, и като цяло майката била доволна.
И тя наблюдавала много интересното поведение на другите родители, които с всички сили се стремили да накарат децата си да слушат приказки, докато на тях им се искало да опознаят всичко в другата стая и да въртят, да тропат, да натискат тези предмети, които били там.
Майката и педагогът с всички сили се опитвали да върнат детето в колектива. Когато успявали всички въздъхвали – „Колко е добър, седи и слуша приказка“.
Тоест до преди това не е било добро, защо ли? Затова пък и детето добро, и майката се успокоила, че на нея всичко ѝ е наред. И трябва да се разбере, че за самото дете е по-важно и интересно да върти и да докосва предмети. В такава ранна възраст за никаква дисциплина и колективизъм не може и дума да става.
Защо се случва така?
Този проблем се корени в нашето собствено детство. Към собствените си деца родителите се отнасят както към тях са се отнасяли и техните родители, дори ако това отношение не им е харесвало.
Тази програма за възпитание на децата се записва несъзнателно и се възприема като нещо обичайно. Може да се промени, наистина, но ще трябват много усилия, дори и помощ от психолог, но резултатът безусловно си струва усилията.
Най-важното, което могат да направят родителите, е да научат да отделят своите преживявания от децата. Това, че те се срамуват, че правят забележки, с детето няма нищо общо.
