Зависимостта променя структурата на мозъка, но това не е болест, която може да се излекува с лекарства, а навик, който усвояваме.
Зависимостта от гледна точка на медицината
Многобройните медицински организации определят зависимостта като хронично заболяване, засягащо системата на възнаграждение, мотивация, памет и други структури на главния мозък.
Зависимостта ни лишава от способност да правим избор и да контролира своите постъпки и се замества от постоянното ни желание да приемаме едно или друго вещество – алкохол, наркотици, лекарствени препарати.
Поведението на зависимите хора е обусловено от болест, а не от слабост, егоистичност или липса на сила на волята.
Ядът и неприятността, с които често се сблъскват зависимите хора изчезват, когато околните разберат, че този човек просто нищо не може да се направи.
Зависимост – това не е болест, а навик
Но днес учените са убедени, че подходът към зависимостта единствено като болест не е обоснован.
Поддръжник на новия възглед е известен невробиолог. Той смята, че измененията в структурите на мозъка не са доказателство за заболяване.
Мозъкът се променя постоянно – в периода на съзряването на организма, в процеса на обучение, на формиране на нови навици, в хода на естественото стараене.
Структурата на мозъка се променя и при възстановяване след инсулт.
И когато хората престанат да приемат наркотични вещества. Има и мнение, че самите наркотици предизвикват зависимост.
Хората стават зависими от хазартни игри, порнография, секс. Много от тези зависимости се класифицират като психически разстройства.
Промените в мозъка, наблюдавани при наркотична зависимост, не се различават от тези, които възникват при поведенчески зависимости.
Според новата версия зависимостта се развива и се заучава като навик.
Това доближава зависимостта с други пагубни модели на поведение – расизъм, регионален екстремизъм, пристрастяване към спорта и нездрави отношения.
Но ако зависимостта се заучава, защо тогава е много по-трудно да се отървем от нея, отколкото от другите видове заучено поведение?
Когато става дума за заучено поведение, първо си представяме нови навици – чужди езици, каране на колело, свирене на музикален инструмент.
Но придобиваме и привички – да си гризем ноктите и да стоим с часове пред телевизора.
Привичките се придобиват без специално намерение, а навиците – осъзнато. Зависимостта по своята същност е много по-близка до привичките.
Навиците се формират, когато правим нещо отново и отново.
От гледна точка на невробиологията, привичките са повтарящи се модели за синаптична възбуда. Синапсис – това е мястото на контакт между 2 неврона.
Когато мислим за нещо отново и отново или правим едни и същи действия, синапсите се активират по един и същ начин и формират обичайните схеми.
Така всяко действие се заучават и се вкореняват.
Този принцип е приложим за всички естествени сложни системи, от организъм до общество.
Привичките се вкореняват. Те не зависят от гените и не се определят от околната среда.
В основата на формирането на навиците е самоорганизиращата система, в чиято основа лежи понятието атрактор.
Това е стабилно състояние в сложна динамична система, към което тя се стреми.
Атракторите често се изобразяват като вдлъбнатини на гладка повърхност.
Самата повърхност символизира множество състояния, които може да приема системата.
Системата или човека може да се представи като кълбо, което се търкаля по повърхност. И кълбото попада във вдлъбнатината на атрактора.
И измъкването от него вече не е толкова лесно.
Физиците биха казали, че за това е необходима допълнителна енергия.
Ако се направи аналогия с човека, това е усилието, което може да се положи, за да се откажем от някакво поведение или начин на мислене.
