Собствено достойнство се усеща чрез тялото, предусеща се и от другите хора, но пък трудно се говори за него.
Какво означава „достойнство“? И какво означава „достойно“?
Кой определя, какво е достойно и какво не, и по какви критерии се различава първото от второто?
„Бъди над тези неща“ – това е добра манипулация за тези, които обичат да оскърбяват, но се страхуват да се изправят пред последствията.
Да уважаваш себе си – означава да забелязваш в себе си това, което осъзнаваш като ценно и важно. На първо място – своите потребности, емоции и житейски ценности.
Но за тази цел трябва да ги усещаме, да си представяме собствена ценностна система, тоест лична етика, преживяна в реален опит.
А последният е изтъкан от надежди и разочарования, срам и позор от провали, тържества от триумф; борба за признание и много други.
Тази етика обаче неизбежно се променя с времето, обогатява се с нов опит.
Това, което е изглеждало като злато в една възраст, в друга се превръща в бронз. Също не е лошо, но не е злато.
Личната етика не се измисля, а се открива в това, което правим и понякога говорим.
Ако в етичната йерархия да се харесаш на другите с поведението си е над защитата на собствените деца, тогава наистина човек има основание да се срамува от себе си.
В осъзнаването на тази йерархия стои и възможността за противопоставяне на манипулаторите, които се опитват да ни оскърбят и унизят.
Възможно е, разбира се, да объркаме самоуважение и гордост, така правят много хора.
Но гордостта се определя като разкъсващо отвътре усещане, а самоуважението усещане за устойчивост и твърдост.
Смята се, че самоуважението не е само следствие от едни или други действия, но е и причина, ориентир, образуващ възходяща спирала.
Съществува и страх, присъщ за хората със сформиран светоглед и лична етика.
Да предадеш себе си, тоест да направиш това, от което ще престанеш да уважаваш самия себе си.
И това е много мощен ориентир, който ни позволява да поставим много неща по местата в собствения си живот.
Но предателството не може да се оправдае с нищо външно, сделките със собствената съвест обикновено са пагубни за съвестта.
Въпреки това обаче няма хора, които никога не са действали в разрез със съвестта си и не са си кривили душата.
Да бъдеш принципен е удобно, но понякога животът ни изправя пред предизвикателства, в които няма правилно и грешно.
И при кой да е от възможните избори предаваш нещо в себе си. Така се случва.
А понякога и без такива алтернативи правим избор, за който след това си плащаме със съвестта.
Всеки от нас може да си спомни за множество примери, в които търпи неуспехи, в които страда самоуважението.
Как тогава да го възстановим?
Отговорът е лесен. Трябва да правим това, което уважаваме.
Не е нужно да опитваме да поправим миналото.
Още повече, че може би една от най-уважаваните човешки черти е способността да признаваш своето несъвършенство.
И в момент на неуспех или позор да се изправяш и да продължаваш напред.
Именно затова чуждият неуспех или провал не е повод за загуба на уважение към човека.
Все пак не е важно какво имаш, а какво си направил.
А ако продължим по-нататък, то важно е не толкова това, което си направил, колкото качествата, които проявил, за да го направиш.
