Хората имаме отвратителния навик да не позволяваме на тези, които са важни или са били важни за нас, да си тръгнат от живота ни и да поемат по собствения си път, като същевременно с това си дадем възможността ние също да поемем по своя собствен.
Защо хората продължават да се опитват да задържат други хора в живота си, когато те вече не са им нужни?
Често, раздялата с любимия/та/те може да ни изиграе много лоша шега, особено ако откажем да я приемем, което е изключително характерно за човешкия ни вид. Често продължаваме да даваме втори шанс за хиляден път в отношенията си с даден човек и да очакваме, че нещо в тези отношения ще се промени към по-добре, че ще бъдем по-щастливи и ще си заслужава цялата болка, без която сме минали.
За жалост, обаче, рядко наистина става така.
Просто е – когато някой ни наранява, кара ни да се чувстваме зле, тормози ни – физически или психически е без значение – той трябва да напусне живота ни. Моментално. Защото тези неща няма да се променят, независимо колко компромиси правим, какви други решения за разрешаването на всички проблеми взимаме и т.н.
И противно на това, което много хора ще кажат това да излезеш от дадена връзка и да си позволиш да изхвърлиш някого от живота си не означава да се откажеш от него/нея, взаимоотношенията ви или така наречената ви голяма любов – не, означава именно да НЕ се откажеш от себе си – а това е най-важното, за да бъдем щастливи.
Но как? Всеки ще ни нарани така и така. Да, но съществува изразът, че трябва да разберем за кой си струва да бъдем наранени, което е изключително добър пример.
А хората често са склонни да не позволяват на някакви неща да си тръгнат от живота им от страх. От страх, че ще ги загубят.
Това, от своя страна е доста глупаво, защото те вече не са техни – те вече са загубени, щом се е стигнало до тази тема на мислене. Но хората ги е страх да останат сами. Хората ги е страх, че няма да намерят нещо по-добро зад ъгъла, затова търсят какви ли не начини да задържат именно това, което са видели, че ги устройва, поне донякъде, но което ги и наранява.
Хората се нараняваме сами по този начин. Сами бягаме от щастието си. Сами не си позволяваме да живеем добре.
Това да не пускаш някого да си тръгне и да се опиташ да го задържиш от страх показва липса на любов – към себе си.
Толкова отчаяно искаш да запазиш разпаднала се вече връзка, защото си усетил любов по някое време. И умираш да я усетиш отново, защото вече не я усещаш.
Всичките проблеми на човека произтичат от липсата му на любов към него самия. И затова се казва, че любовта е единственото универсално решение.
Но хората правят грешката да я търсят в другите – и така, убедени, че едва ли вече ще я намерят, се хващат за нещо старо, което отдавна е трябвало да пуснат и не го пускат. Не, ние трябва да я търсим в нас самите и да я насочим към нас самите, за да направят това и другите с нас.
А всичко в живота ни е било неслучайно и трябва да го знаем. Връзката ни с даден човек не е била случайна – но и разпадането й не е било случайно. Взели сме каквото ни е трябвало от този човек – сега е време да продължим и да вземем каквото ни трябва от следващия. И да – ще е наистина нещо по-добро.
