Макар и в предишни публикации да сме засягали темата за професионалното прегаряне, този път ще се спрем на едно друго негово проявление, то вече не засяга само тези, които работят.
Защо заниманията, които за много от нас са смисъла на живота, представляват заплаха за здравето ни?
Кой е предразположен към прегаряне в най-голяма степен? И има ли начин то да се предотврати или по някакъв начин да се смекчи?
Първоначално се е предполагало, че емоционалното прегаряне е по-силно при тези, които работят с хора, тоест най-вече лекари, социални работници, учители, психолози, полицаи.
Но днес е очевидно, че на риск са изложени всички. Въпреки че от прегаряне страдат повечето родители. Разбира се да бъдеш родител не е професия, но това е важна част от живота на много от нас.
Защо прегарянето престана да бъде чисто професионално психологическо състояние?
В широк смисъл прегарянето е разминаване между това, което очакваме от това, което правим, и това, което получаваме. И точно от примера с родителите това е очевидно.
Възпитанието на дете е занимание, изискващо интензивно емоционално взаимодействие. Особено ако възрастните не се ограничават с храненето и обличането на детето, а още и се опитват да поемат върху себе си отговорността от бъдещото щастие.
И до известен момент всичко протича благоприятно. Но настъпва тийнейджърска възраст, когато обикновено става ясно, че детето не желае да бъде щастливо по начина, който вече са му разписали възрастните.
В дълбините на своята душа всички родители очакват благодарност за положените огромни усилия по отглеждането от децата си, но последните съвсем не смятат за себе си това задължително.
И това разминаване на родителските очаквания и реалността може да доведе до сериозни проблеми.
Как възниква емоционалното прегаряне? Кои от нас са предразположени към него в по-голяма степен, поради черта на характера или особеност на личността?
Това са тези от нас, които имат идеалистични житейски възгледи. Именно тези убеждения се превръщат в някои от нас в големи помощници при извършването на професионална дейност.
Желанието на човек да спасява, да закриля, да помага, разбира се, е прекрасно, без идеализъм в такава работа, няма как да се мине, това е част от професията.
Но тези идеалистични възгледи не помагат на всички. И дори когато това се случва, далеч не винаги получават адекватен отклик от хората, спрямо които са упражнени тези идеалистични възгледи – в родната действителност примерите са много – лекар, който се опитал да окаже помощ, е пребит от пациент, за съжаление такива случаи не могат да се нарекат рядкост.
И сблъсъка с такива ситуации неизбежно води до възникването на първия стадий на прегарянето, при който се натрупва умора и неудовлетвореност.
Същевременно човек може да остане пълноценен член на семейството, надежден приятел и да бъде напълно щастлив с всичко, което не се отнася до работата.
Какво се случва по-нататък?
Започва разруха в отношенията. За да се защитим, започваме да мислим лошо за тези, на които помагаме и с които общуваме.
Учителите се карат на децата, продавачите ругаят клиентите, лекарите пациентите. Човек запазва стремлението си да помага, да облекчава живота на хората, но за нещастие, все му попадат такива, които не са достойни за неговата помощ.
И се появява коравосърдечието и студенината.
