Хората много често казват, че любовта боли, но наистина ли тя е тази, която боли? Чувството да си влюбен, всъщност, е едно от най-прекрасните усещания на този свят, а дори и според някои хора, най-прекрасното.
То се характеризира с приповдигнато настроение, оптимистични възгледи за бъдещето, ентусиазъм, желание за живот, усещане че сме важни и значими и всякакви други подобни хубави емоции, според индивидуалните различия в характерите ни. Но едно е задължително – чувството да си влюбен безспорно е уникално, само по себе си и не може да се сравни с нищо друго.
Но сякаш хората все повече и повече започваме да се пазим от любовта, да я избягваме и дори да се опитваме да „не се влюбваме“, което не винаги завършва според очакванията ни. Много от нас са склонни да приемат влюбването като нещо лошо, като пречка за успех и като ненужен товар, но наистина това ли е така и не бъркаме ли някъде, като го правим?
Защо приемаме влюбването по негативен начин?
Хората всъщност имаме тенденцията веднага да асоциираме любовта с негативните емоции, които сме изпитвали в следствие на нея, някъде в миналото ни – било то разочарование, отхвърляне, предателство, обида, тъга или нещо друго.
И някак, в момента в който усетим, че започваме да имаме чувства към даден човек, започваме да се плашим от тези наши чувства, да ги отхвърляме и да отказваме да ги приемем, защото ни е страх, че всички онези негативни емоции, които ни е донесла любовта в миналото ще се повторят. А ние не искаме да ги изживяваме отново – кой иска да страда, все пак?
И започваме да се затваряме в черупката си и да се пазим да не останем отново наранени, от което технически погледнато, няма абсолютно никакъв смисъл. Защото, като се замислим, какво правим всъщност?
Убедени, че щом сме влюбени, ще се повтори нещо негативно от предишното ни влюбване, ние сами се спираме да изживеем красотата на самото влюбване. Притеснени, че евентуално ще ни се случи беда, затваряме сърцето си за прекрасните усещания, които влюбването само по себе си, носи.
И тази беда, от която толкова много сме се притеснявали и за която така сме се тревожили, най-накрая ни се случва, именно защото не сме се оставили да изживеем настоящето пълноценно и следователно с нашето държание, най-вероятно сами сме я предизвикали.
Защо не постигаме нищо, като се пазим от любовта?
Защото пазейки се от любовта, ние накрая се оказваме още по-наранени, отколкото сме щели да бъдем, ако не сме се били пазили от любовта. Защото влюбването ни завладява на подсъзнателно ниво, независимо дали искаме да го приемем на съзнателно такова – просто защото то не зависи от нас.
И накрая оставаме наранени, защото всъщност сме били наистина влюбени, нищо че не сме били склонни да си го признаем – пред себе си или пред другите. Няма абсолютно никакъв смисъл да правим това обаче, защото така си позволяваме да изживеем само негативното, и то с думите: „Знаех си, че така ще стане“.
И сами се отказваме да изживеем позитивното.
А истината е, че трябва да минем и през двете – и през позитивното, и през негативното. Но не и да се затваряме за позитивното и да превръщаме и него в негативно – а пазейки се, да не се влюбим случайно, това става.
